Днес трябваше да пиша за филма „Не казвай сбогом” (Gone Girl) на Дейвид Финчър, за който днешният петък е премиерен ден в България. Понеже Финчър ми е един от любимите съвременни режисьори. Обожавам „Социалната мрежа” и „Странният случай на Бенджамин Бътън”. Много харесвам и „Боен клуб”, „Паник стая” и „Мъжете, които мразеха жените”. Финчър е фантастичен режисьор и истински майстор! Обаче как да пишеш с кеф за филм, в който участва Бен Афлек! Аз поне не мога. Затова избирам „Преди да заспя” на Роуън Джофри. За дуета Никол Кидман – Колин Фърт съм готова на всичко! Освен това след злополучното си превъплъщение в ролята на Грейс Кели във филма „Принцесата на Монако”, единодушно обявен за катастрофа, Кидман заяви, че иска колкото се може по-бързо да забрави това преживяване. И ето че сега се завръща именно във филм, разказващ за паметта и забравата. (На нас пък „Принцесата на Монако” ни хареса. Дори само заради начина, по който Никол плуваше из филма, облечена в Chanel, Dior и Balenciaga. В крайна сметка киното никога не е само кино.)

 „Преди да заспя” е от онзи тип трилъри, в които главният герой не разбира онова, което се случва с него. Класическият пример за такъв филм е „Север-северозапад” (1959) на Алфред Хичкок с Кари Грант в главната роля – това е филмът, от който е онази прословута сцена, цитирана от кой ли не, в която Кари Грант бяга из едно поле, а един самолет го гони и се опитва да го премаже. В случая главната ни героиня е Кристин (Кидман), която има амнезия. Всеки ден тя се събужда със съвършено чист харддиск – смята, че е на 18, не познава съпруга си, нито домът си, нито нищо. Забравила е абсолютно всичко, случило й се през последните трийсетина години. Мъжът й (Фърт) й обяснява, че е преживяла катастрофа и има амнезия, разказва й живота й и живота им, а на следващия ден тя отново се събужда на 18 и всичко започва отначало. Къщата е студена и чужда, ръката на този, който те е прегърнал, е чудовищно непозната и дори собственият ти образ в огледалото е истински кошмар. Този всекидневен рестарт е толкова стресиращ и изтощителен за Кристин, че в един момент тя започва да си записва видеодневник, за да съхрани преживяванията и постепенно да подреди пъзела на собствения си живот. И тогава започва да се съмнява във всичко и всички, а най-вече във версията на мъжа си.

Идеята за непрекъснато разпадащата се на отделни късчета памет, както стана вече въпрос, не е никак нова. Може би най-близкият пример е филмът „Мементо”, в който Гай Пиърс си записваше всичко, което му се случва върху тялото си, за да е винаги с него, но има и други. Какъв е приносът на „Преди да заспя”? Никакъв. Просто да гледаш Кидман и Фърт рамо до рамо - с нейните зачервени от безсилие и ужас очи и неговата харизматична овладяност (какъв брилянтен актьор е този Колин Фърт!) - ти е напълно достатъчно. Както и идеята за това, че колкото и да ни нараняват спомените ни, без тях сме винаги на ръба на пропастта, винаги с единия крак в нищото, винаги в опасност.

Филмът е направен по едноименния дебютен роман на Стивън Уотсън (издаден и у нас от ИК „Обсидиан”), предизвикал световен фурор. А ако искате да гледате Никол Кидман в един наистина страхотен, дори бих казала велик трилър, намерете си филма „Другите” (“The Others”) на Алехандро Аменабар. Настръхвам дори само като се сетя за него.