Кой да измисли шибари, ако не японците? Всичко започнало някъде към XV век, когато самураите били изправени пред трудна мисловна задача – как да връзват пленници, съобразявайки се със статута им. После се сетили, че не е необходимо да се ограничават само до пленниците. През 60-те години на миналия век сенсей Осада започнал да прави в Токио скъпи частни партита с демонстрация на шибари като вид еротичен театър. Към края на 70-те в ролята на популяризатор влязъл фотографът Нобуйоши Араки. Той снимал улиците и бордеите на Токио, където се предоставяла и специална услуга връзване. Араки започнал да прави естетски сесии с шибари.

Стефан Радев, първият шибари артист у нас, се запалва именно от фотографиите на японеца. Провокира го контрастът между нежността на кожата и грапавата, но и мека структура на въжето. Започва да търси материали в интернет, запознава се с двете основни школи.

При японската – Стефан е неин последовател, въжетата са от естествени материали – юта или коноп, и са по-къси. Акцентът е върху красотата и психологическия ефект на връзването. Връзващият човек се изживява като художник, въжетата са боите и четките му, а моделът е платното. Използват се техники от шиацу за въздействие върху активни точки на тялото, които отключват чувствеността и предизвикват взрив от емоции – от страх до екстаз.

При западната школа връзването е по-скоро прелюдия към сексуалния акт и се възприема като част от БДСМ практиките (от англ. - Bondage, Domination, Sado-Masochism). Използват се и белезници, колани, въжетата са по-дълги и могат да бъдат от различни материали. Според Стефан в „50 нюанса сиво“ всъщност практикуват не шибари, а просто БДСМ като при това не се справят особено добре.

Стефан се записва на курс по шибари в при известния артист Есинем, курсът е в Букурещ. Необучен човек лесно може да навреди при връзване, ако притисне кръвоносен съд или засегне нерв – особено опасни са областите на китките, лактите, коленете и глезените, където нервите са близо до повърхността. На начинаещи е забранено да връзват около врата. Питам Стефан дали всичките му модели са го понасяли добре.

Оказва се, че приятелката му имала проблеми с кръвното, когато увиснала с главата надолу. Затова задължително предварително се уговарят думи за сигнализиране на дискомфорт (safe word) – при произнасянето им връзването трябва да спре на мига. Много хора асоциират шибари именно с окачването, увесването (suspension), но това е най-опасният елемент – цялата тежест на тялото пада върху няколко точки и може драматично да се навреди.

Участвалите в  suspension описват преживяването като усещане за безтегловност и летене. Според японците така се постига абсолютно успокоение на душата, медитация. Шибари качва нивото на ендорфините, при връзващия води до прилив на адреналин, а връзваният изживява транс, дори се говори за „опиянение от въжето“.

Стефан е част от малобройното българско шибари общество shibari.bg, което организира и курсове – първото, за което се говори там, е безопасността. Правил е демонстрации на тату фест и фетиш партита, канен е и на частни партита. Подготвя изложба през март съвместно с фотографа Атанас Иванов, на която ще има и демонстрация – в клуб The Fridge.

Артистичното му име е Шибари Гиг (шибари – да връзваш, от яп., и гиг – изпълнение на живо, от англ.) и да, използва всяка възможност да връзва. Действа му антистресово, а и приятелката му няма нищо против. Освен това може да е бърз – за 15-ина минути прави „такате коте“ или „връзване в кутия“ – при тази фигура раменете, лактите и ръцете оформят перфектен квадрат.