Раиса и Михаил - любов по време на комунизъм

„Измина година без Раиса… Може би най-трудната за мен. Животът ми бе лишен от смисъл…“, пише в своя дневник последният съветски президент Михаил Горбачов на 21 септември 2000 година

Милена Попова 09 май 2015

Снимка: Getty images и ИК Труд

Не на всеки е дадена силата да промени света. Но и не на всеки му е дадено да издържи това, което се е наложило да изпитат Горбачови. Само за изказванията му срещу корупцията в Съветския съюз Горбачов три пъти е съден. И три пъти губи делата. Срещу него се обръщат всички, които са му били уж приятели. Преживява предателства, интриги, заточение. Днес не съжалява за нищо, освен за едно – че не е успял да спаси най-близкия си човек. Смята, че Раиса не е могла да се справи с всичкото това огромно напрежение и то е разрушило здравето й.

„Защо е това наказание?“, питала през сълзи Раиса. Точно като Тачър, Горбачов е свален с предателство и заговор. През 30-те години сталинистите са депортирали баба му и дядо му като „кулаци“, чупили са ръцете на дядо му и са го екзекутирали. Горбачов е ненавиждал сталинизма заради това и заради ужасите на 40-те години, когато безразборните чистки и гладът са убивали страната му. Всъщност неговата решителност да сложи край на тоталитарния режим води до пуча през 1991 г., когато го принуждават да се оттегли от поста си.

Чувам телефона да звъни. Вдигам го и тя ми казва – здравей. Ти ли си, питам, и точно тогава се събуждам.
Той е на ваканция в Крим, когато къщата му е обградена. Два военни кораба следят дали няма да избяга по море, пази го въоръжена охрана точно както се случва и с цар Николай II и жена му Александра през метежната 1917 година. Било е ужасяващо, със сигурност много повече за Раиса като майка, отколкото за коравия Горбачов.

Но Горбачови не бягат никъде. Стават затворници в собствения си дом. Само престават да ядат храната, която им дават похитителите. „Това беше най-ужасното и страшно време“, спомня си Ирина Горбачова. А баща й казва: „Тревожната камбана за пръв път звънна във Форос, където на 18 август 1991 г. бяхме интернирани и изолирани от външния свят. Тогава Раиса получи дълбок спазъм в главния мозък, може би микроинсулт. В един момент загуби дар слово, изтръпна й дясната ръка. Запомних очите й в ония минути (виждам ги и сега): в тях имаше уплаха, молба.“ Това е есента, в която той напуска поста президент, страната се разпада, а клеветите и омразата към него се изливат „като мръсни потоци“ и повличат Раиса.

В книгата си той сочи и друг инцидент – през 1998 г. на връщане от Австралия след дълъг и тежък полет Раиса се срива, ръката й отново се схваща, според него това е отново лек инсулт. Година по-късно, през 1999 г., й поставят диагноза рак на кръвта в остра форма. Това краят ли е, пита Раиса, гледайки право в очите Михаил. Не, утре летим за Германия, Мюнстер, в най-добрата клиника на Европа, отговаря той. А през септември се връщат обратно със самолета, с нея, вече мъртва.

Борила се е мъжки с болестта, без да се оплаква. Единственото, което искала от Горбачов, е било да я прегърне и да я вземе на ръце. Тя, която е помагала на деца, болни от рак, давайки хонорара от книгата си, а Горбачов – парите от Нобеловата награда за мир, остава без надежда. Умира само 4 дни преди годишнината от сватбата им, която те празнуват всяка година като за първи път. Изгубва съзнание, докато той държи ръката й и разговарят.

„...Веднъж тихичко си дръпнах ръката. Раиса ме помоли:
- Не си отивай, не ме оставяй. Подръж ме още.
Аз й казах:
- Трябва да почина малко. Гърбът ме заболя.
Тя реагира с тъжен хумор:
- Горбачов, Горбачов, някога ме носеше на ръце, а сега не можеш дори да ме подържиш.
- Това е истина. Но беше отдавна. А и ти тогава беше по-лека, а аз бях по-силен.“

От бележника:
„Почти 50 години с Раиса бяхме заедно, редом, и никога не изпитахме досада. Обратното – винаги ни беше добре да сме двамата. Обичахме се един друг, но дори и за това насаме говорехме рядко. Струваше ни се, че най-важното беше да съхраним всичко онова, което се беше зародило през младостта.“

От бележника:
„Рожденият ден на Раиса. Щеше да бъде на 69 години. … Неведнъж ми е казвала: да доживея до идването на новия век ми стига. Не й достигнаха три месеца. Имахме с нея план: да посрещнем идващата 2000 г. така, че да остане завинаги в спомените. Роди се идеята да посрещнем новия век в Париж, оказа се, че Ирина и внучките не са били в този най-прекрасен град на света. С тази мисъл живяхме дотогава, докато не ни налегна страшната мъка. И въпреки това аз и момичетата осъществихме пътуването до Париж. Това беше техният подарък от Раиса.

… Сега сме на Новодевичето гробище. Донесохме много цветя. Преди Рождество Христово е. През нощта наваля сняг. Донесох нейните любими цветя – червени рози. Пред очите ми е незабравима гледка – червените рози на белия сняг върху надгробната плоча.

Върнахме се, седнахме около масата. На стената нейният голям портрет, цветя, свещите горят, накичената елха, мирисът на бор. На масата имаше всичко, с което тя обичаше да се гощава… сибирски пелмени, торта „Авангард“… След вечеря се качих в кабинета си. Без да включвам осветлението, застанах до прозореца. Осветеният от фенерите двор на вилата, гъстата руска гора и падащият тихо-тихо сняг, като че ли гледах „Лешникотрошачката“ в Болшой театър. В семейството имахме традиция да посрещаме всяка нова година в Болшой театър. Гледахме балета „Лешникотрошачката“, след което се връщахме у дома. Следваше сбогуването със старата година и раздаването на подаръците, които Дядо Мраз се изхитряваше да остави под нашата елха независимо от „засилената охрана“ в президентската резиденция. Музика, веселие... Това са спомени за миналия живот, за времето, когато всички ние бяхме заедно.“

Насаме със себе си

В една лятна вечер на 2010 година Горбачов, конвоиран от шест коли и с полицейска охрана, пристига в дачата на Александър Лебедев, млад руски олигарх, който притежава една трета от „Аерофлот“. Поводът е благотворителна вечеря, на която Горбачов цели да набере пари за асоциацията на името на Раиса за деца, болни от рак.

Горбачов се възхищава на златната душ кабина и огромния вът-решен басейн, но не може да забрави детското креватче на Ирина, направено от стар куфар, и не може да промени идеите си. А те го карат да критикува поведението на тези нови бизнесмени и да иска те да споделят богатството си с повече хора, да отделят повече пари за развитието на Русия и за благотворителност. Но и да ги използва за целите, в които вярва – така, както е използвал „партийните“ си другари.

Горбачов се шегува, разказва невероятни истории от времето на комунизма, дори пее. Но когато си тръгва, в очите му проблясва сълза. Той отива в самотната си спалня, при съня, който често сънува. „Чувам телефона да звъни. Вдигам го и тя ми казва – здравей. Ти ли си, питам, и точно тогава се събуждам.“

По книгата на Михаил Горбачов  „Насаме със себе си“, ИК „Труд“

« предишна страница
1 КОМЕНТАР
1
Nar
09 май 2015, 22:09

Харесвам портретите ви за различни личности, но е проява на твърде - да го наречем - странен вкус, да закичите национален предател тук точно на паметната дата 9 май...

ТВОЯТ КОМЕНТАР