Ръкописът на дома

„Човек умира не когато си отиде от нашия свят, а когато за последен път някой спомене името му. Мисля, че вещите и фотографиите провокират оживяването на човека, докоснал се до тях“, казва Силвия Заимова, адвокат по професия и колекционер по душа

Елка Влаховска 22 June 2015

Силвия Заимова

Снимка: Венцислава Василева

Тя е една от трите дами, които организират социалните събития „Бон марше“, където се срещат хора с отношение към красивите вещи, изработени на ръка, и към неразказаните истории. EVA гостува в столичния й дом. В него зад всяка мебел, картина или декоративен предмет има спомени и светли емоции.

Вещите от жив материал – дърво или текстил – остаряват красиво – казва Силвия. – Както лицето на човек говори как е живял и какви чувства е изпитвал, така и вещите стареят индивидуално, с емоция и характер. Техните „бръчки“ също говорят много. Някъде са ударени, пукнати или реставрирани, но това е техният чар.

Първото нещо, което влезе в дома след ремонта, е картината „Алиса“ на Ясен Гюзелев. А след това точно за два дни със съпруга ми Михаил Заимов донесохме вещи и мебели от другите си жилища и ги подредихме. Най-много време отне разполагането на книгите, защото те са безброй. Имаме два тавана, пълни с книги. И подборът на най-любимите беше труден.

Имам голямо пристрастие към писалището, принадлежало на рода на Михаил. Съхраняваме го и се опитваме да бъдем деликатни с него. В чекмеджето му държим всички покани, които получаваме за различни събития. Старинният овален шкаф и огледалото над него също са били в дома от детството на съпруга ми. Аранжирахме ги точно по същия начин, за да пазят спомена и родовата памет.

Картините са другото ни изкушение, те създават разнообразие в интериора. Ако мебелите вече са позиционирани и няма много варианти да бъдат премествани, промяната на местата на живописните платна, акварелите и авторските фотографии създава различна атмосфера. Единодушно решихме да не слагаме пердета на прозорците, етажът го позволява. Красиво е да посрещаш деня с неговата различна светлина през сезоните, с промяната на багрите на дърветата и душата на улицата.

Може би е странност, но имам голям сантимент към изсъхналите цветя. Те съхраняват спомени и са като фотографиите. Виждаш своя снимка от години и тя те връща директно в мига и в емоцията, която си изпитвал. Розите в металния съд са от един от най-хубавите ми празници, когато станах на 18 години.

През две седмици ги освежавам с пара, но ако се опитам да извадя цвят, той ще се разпадне. Историята на металния съд също е спомен – от Амстердам в Деня на кралицата. На този ден е разрешено всеки да разпъне маса пред дома си и да продаде каквато си поиска собствена вещ, без да плаща данъци. Това беше толкова силно изкушение за мен, че не спирах да снова из града. На този ден всички празнуват, изпива се много бира, а на сутринта няма и помен от вакханалията.

Рогатият свещник до любимите ми орхидеи пък донесохме от Бали. Имахме много авантюристично пътуване, бях бременна в петия месец, а Михаил се разхождаше – два метра мъж с фотоапарат с огромен обектив. Набивахме се много на очи сред балийците, а искахме да влезем в техния начин на живот и бит.

Все пак бяхме на изключително интересни места, където се тъкат платовете и шаловете или се провеждат боевете с петли. Това е съществена, но донякъде тайна част от живота на местните, защото е свързана с хазарт.

Обичам много Италия, там всичко старее красиво. Избродили сме безброй малки селца в Тоскана, които не са туристически и популярни. Откриваш места и хора, които с удоволствие ти показват живота и бита си съвсем непринудено. Така се чувстваш като откривател. От Верона пък е декоративното сърце, окачено на вазата на прозореца. Това е католическа традиция – когато имаш съкровено желание, даряваш този предмет на храма.

Тези сърца се изработват ръчно от специални майстори, които от столетия се занимават с това. Италианските църкви са пълни с такива сърца, но тъй като стават прекалено много, постепенно стигат до антикварния пазар.   
Друга моя страст е гмуркането. Михаил снима под вода, а аз се гмуркам с изключителна радост.

Усещането да си в безтегловност и да се рееш в пространство, в което никой не се вълнува дали си там, е страхотно. Гмуркала съм се до 47 метра, мъжът ми ме научи. Най-важното е да нямаш страх и бариера в себе си. Насложено е мнението, че Черно море е тъмно и страшно, няма разнообразие на видовете, но не е така.

Ако насочиш фенер, ще откриеш миниатюрните прозрачни скариди с ефирна синя, червена или оранжева нишка или малките тъмнолилави анемони, които се отварят нощем. Когато насочиш светлина, можеш да видиш богатство от багри и красота.

Така прибавяме в дома си снимки, нови истории и изсушени цветя. Опитваме се да спазваме правилото, че ако донесеш нещо ново, трябва да изнесеш нещо старо. Но понякога изкушенията на находките надделяват.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР