Снощи един приятел ме покани на Happy Hour в едно заведение в центъра – поръчваш един коктейл, носят ти два. Натъкмихме се ние на маса до отворената към улицата витрина – досущ като холандски проститутки. И още преди да наченем първия си коктейл, под прозореца цъфна млад циганин и заяви, че е гладен. Разделихме се ние с „късите“ в портфейлите си, ама поведохме и разговор – откъде е, на колко е години, учи ли.

Моят приятел му каза, че Сорос давал луди пари за образование на циганите в Будапеща и му обясни, че трябва да потърси фондацията. Даже му обеща, че ще го направи влместо него и му даде телефона си. Циганинът изглеждаше честно момче, призна, че няма мобилен телефон да се обади, ама щом е за учение и за пари, щял да намери някой с телефон. След това го видахме да проси в заведението отсреща.

Няма и половин коктейл по-късно под прозореца дойде Митко, оказа се стар познайник на моя приятел. Целите му ръце, че и краката му, видно от голите глезени под възкъсите крачоли на панталона, бяха със сгърчена кожа, покрита с грозни белези. Обясни, че е рипнал като малък в жежка вода и се е попарил. А сега е гладен и иска да си купи нещо за ядене. Питахме го какво иска, а той вика „зеле“.

Пратихме го в магазина наблизо да пита колко струва една зелка, той се върна с цена 2.50 и след като си ги получи, наистина домъкна една голяма зелка. Показа ни я и после я отнесе нанякъде. Под прозореца го замести момиченце – Латинка. Също гладно. Ама нямаме вече пари, Латинке. А тя вика аааа, немате, на другите давате, на мен – не. Към нея се присъедини още по-дребно цигане, братче. И то гладно било. Е, добре викаме, какво ви се яде. Ами зеле, отвърна Латинка, картофи. Сетихме се ние, че са роднини с „другите“, демек с Митко и викаме, че нали ви дадохме пари за зелка, не ви ли стига една. Не, вика Латинка, хитро въртейки очички, ние сме десет души, и олио требе, и захар...

В това време в броенето на циганите в семейството от Малашевци (там казаха, че живеят) се включи и Митко, доприпкал набързо без зелката. Как ще сме десет ма, осем сме – шест деца и майка, и татко... Ама Латинка продължава – и леля, и чичо, и брат му... А, викаме, майка ви и баща ви, че и останалите роднини не работят ли? Не, никой не работи, отвръща Митко, ама брат ми нема и памперси.

Пред перспективата да купуваме и памперси за циганите, чиито родители не работят, бързаме да си допием питиетата и да се спасяваме. Разговорът ни за изкуство, за пътувания и приключения отдавна беше секнал. Бяхме почнали да си говорим, че ние сме си направили сметката колко деца можем да изхраним, да изучим и да направим хора и съответно толкова сме си родили и отгледали. А циганите... Само че докато ни донесат сметката, един млад мъж започва да хленчи, че е сираче, израснало по домове, че е гладно и иска поне една баничка да си купи. Добре, бе, пич, викам му, защо не работиш? А той ми обяснява, че не го вземали на работа, щото нямал документи. А защо не си изкараш лична карта? Ми щото струвало 20 лева, пък нямал толкова. И пак за баничка взе да мрънка, ако не за баничка поне за една дъвка да сме му дадяли, че той не бил циганин, а видял как ние храним циганите наред.

Като ни донесоха сметката, бързичко се ориентирахме, че от този Happy Hour сме „вътре“ - почерпили сме повече просяците отколкото себе си. А сервитьорката ни обясни, че така е всеки ден, цели фамилии обикалят заведенията, досаждат на клиентите. Видяхме „нашата фамилия“, тръгвайки си – циганката седеше на ъгъла и бършеше дупето на тоя, дето имал нужда от памперси. Край нея бяха торбите с изпросената храна за всички, които не работят и чакат в Малашевци каквото децата донесат.