За пръв път в живота си се просълзих от щастие, вървейки по улиците. Беше непознато и неочаквано на фона на равнодушието, което изпитвах преди пътуването. Убедих се, че Виена наистина е не само символ на величествена култура, Виена е история на днешните лица, които споделят колоритността на личната си история там.

Във Виена попаднах (не)случайно и за кратко, но се върнах с усещане за безкрайна необходимост да оценя защо нещата в този живот не се случват „просто така”. Убедих се, че всяко пътуване си има своя лична цел. А моята - пристигнах във Виена, за да се огледам в лицата на хората и да разбера какво излъчвам аз!

Кацнахме във вечерния град. „Grinzing” беше първото място, което ни посрещна. Прекрасен bеzirk (квартал, район). Спокоен, уютен, „благороден”. На следващия ден се събудих с мисълта: „Супер! Отивам да снимам красива Виена!”. Бях сама, слънцето напичаше, бях щастлива от топлината. Всичко започна от улица „Florianigasse”, намираща се в 8 bezirk. Информираха ме, че като поема в посока „надолу” ще стигна до центъра. Така и стана. Оглеждах се, снимах, сблъсквах се с величието на сградите, архитектурата на тези исторически „портрети”, чувствах удовлетворение. Но в един момент нещо се промени, поех в друга „посока“. Видях неговото синьо и кафяво око, рошава брада, шапка като на Питър Пан. Огледах се и осъзнах, че аз искам да снимам тях, че искам да разкажа за Виена чрез тях, че именно хората предизвикват, впечатляват, усмихват, натъжават, че вдъхват динамика и безсмъртие на огромните символи, ревностно обградили Виена.

Вървейки по улиците, се просълзих от щастие... защото те ми позволиха да се огледам в тях.