„Въпреки че не ми личи, или поне се надявам, по майчина линия произхождам от стар род на палачи. Четиринайсет от предците ми са практикували кървавия занаят, повечето от тях между ХVІ и ХІХ век в Южна Бавария. Баща ми не е палач, разбира се, а психотерапевт. Майка ми е детска учителка и от нея съм наследил умението да разказвам интересни и забавни истории.“ Това е част от визитката на Оливер Пьоч, най-продавания немскоезичен автор в „Амазон“. Първият му роман „Дъщерята на палача“ (издаден у нас от „Хермес“) се превръща в международен бестселър. Главният герой Якоб Куизъл, действителен прадядо на Пьоч, е учудващо свестен за палач, а и романът не е каталог на средновековни мъчения. Криминалната нишка само помага да се навлезе в любопитните подробности за живота в Бавария през XVII век. „Дъщерята на палача“ слага началото на криминална историческа поредица, от която в световен мащаб са продадени над 2,5 милиона бройки.

Как ви хрумна образът на палача Якоб Куизъл, който на всичкото отгоре е доста симпатичен?

14 души от моя род са били палачи. Избрах Якоб, защото за него се знае сравнително много, но най-вече, защото е живял по време на и малко след Трийсетгодишната война. Време, което за мен е най-интересната, но и най-лошата епоха, преживявана от Германия. Страната е загубила половината от населението си във война, измъчвана е от чума и лов на вещици. Фигурата на палача е архетипна. Затова и се изненадах, че никой преди мен не е открил този страхотен романов образ.

С кой съвременен герой бихте го сравнили? На мен ми прилича донякъде на Джеймс Бонд, агента, упълномощен да убива – мрачен, но секси тип с необикновени умения, чиято работа е да наказва „лошите“.

Якоб Куизъл наистина притежава „лиценз за за убиване“ подобно на Бонд, но за разлика от известния агент, той е тотален аутсайдер. Хората се страхуват от него, но го и презират. Той поема от предците си кървавия занаят на убиването, който тогавашното общество е смятало за необходим. Освен това Якоб Куизъл не пие мартини, а хубава баварска бира.

Разкажете за майчиния си род. Кога разбрахте за предците си палачи и как реагирахте?

Майка ми и баба ми са ми разказвали анекдоти за страховитите ни прадеди още когато съм бил дете. За мен това бяха просто чудновати истории, а не нещо, от което да се страхувам. Представях си палачите по-скоро като добри полицаи. По-късно като журналист започнах да проучвам родословното си дърво и намерих още интересни неща. Покрай тях се появиха и две предавания по радиото. Оттогава Якоб ми допадна много. Не съм сигурен дали е бил толкова симпатичен. Семейство Куизъл са с труден характер.  Мълчаливи, твърдоглави, често са потопени в мрачни мисли, потиснати... Говоря от собствен опит...

Пазите ли техни вещи?

В градския музей в Шонгау се е намирал мечът за екзекуции на моите предци, но през 70-те години на миналия век той е бил откраднат заедно с няколко инструмента за мъчение. Тогава съм бил на три години. Нека стане ясно: този меч не е при мен! Аптечното шкафче на прадедите ми обаче е още в музея. В него фамилията Куизъл е съхранявала лечебни билки. Те са били известни лечители в района.

Когато разказвах на мои приятели за книгата ви и за вас, те реагираха: О, каква карма! Вярвате ли в кармата, която имаме и заради предците си?

Нека го кажа така... Майка ми вярва в тези неща. Аз самият съм по-рационален тип, въпреки че се случват някои неща в семейството ми, които ме карат да размишлявам над този въпрос. Както казах, семейство Куизъл са с тежък характер.

Слава Богу, тя не вярва в лошата карма. Съпругата ми е дори мъничко благодарна на предците, за които пиша, защото мърморя по-малко, откакто се занимавам с книгите. Намерих нещото, което изпълва мен самия, а и живота ми със смисъл. Не искаме ли всички това?

Впрочем имало ли е жени палачи?

Знам за един такъв случай в Бавария от XVIII век. Палачът бил толкова пиян, че вместо две глави на разбойници, виждал седем. Съответно обезглавяването било доста кърваво. Затова и жена му взела меча и свършила останалата работа. За други случаи не знам, вероятно защото една екзекуция изисква много сила.

А как са се чувствали жените около палачите – техните съпруги, дъщери?

Как са се чувствали хората като цяло през XVII век? Не знаем. От това време няма почти никакви лични бележки. Тръгнете оттам, че чувствата не са имали толкова голяма роля. Хората са оцелявали, това си е било достатъчно трудно.

В „Дъщерята на палача“ местната акушерка е нарочена за вещица. Смятате ли, че ловът на вещици наистина е изчезнал? Или масовите психози сега просто са с друго лице?

Само вижте интернет – същински лов на вещици. Просто вече не изгаряме хората, изпичаме ги бавно с фалшиви подозрения, с истерии по медиите, с удара на фейсбук. Ние сме си същите идиоти.

Кое е най-голямото мъчение, на което вие сте били подложен?

Аз съм изключително чувствителен към шум. Най-ужасното мъчение за мен е докато пътувам във влак, човекът до мен да говори по телефона през цялото време, или пък шумът от автомобили по време на почивка. Сложете ме някоя лятна събота на препълнен и шумен обществен плаж, ето тогава бих подписал всичко, което ми дадете.

Над какво работите сега?

Ако човек се занимава само с мъчения и методи за екзекуция, съпругата му все някога ще започне да се плаши от него. Сега работя по втора книга за деца, която ще е на пазара тази есен. Тогава всички ще можем отново да спим спокойно.