Ървин Олаф е повече от рекламен и моден фотограф. Той е забележителен артист и пищен художник. Обожава да създава истории, без да ги разказва. Майстор на цветовете, осветлението и детайла, естет с философски поглед към света. Много характерен и ярко разпознаваем. Изящно натрупва във фотографиите си светлина, пространство, декор, език на тялото на героите и оставя разказа на въображението на зрителя.

Славата му избухва в края на 80-те със скандални фотографии, някои гротескни като криви огледала, в които се оглеждат клоуни, драг кралици, разсъблечени стари жени, деформирани модели, мъже, наслаждаващи се на своите съвършени тела, или на лейди Даяна с рамо, захапано от емблемата на Мерцедес. Преди 16 години гледната му точка се обръща навътре към човешките състояния. Моделите в картините му изглеждат откъснати от света и потънали в собствена реалност. Фотографиите му стават стерилни и медитативни. Правил е рекламни кампании на Levi’s, Microsoft и Nokia. Снимал е календар на Lavazza. Работил е за Vogue и The New York Times. Създава дизайна на холандските евромонети с портрет на холандския крал Вилем-Александър, които са в обращение от 2014 г. Носител е на многобройни международни признания, сред които „Фотограф на годината“ на Международните цветни награди 2006, на холандската награда „Йоханес Вермеер“, на няколко приза за рекламна фотография „Сребърен лъв“. Негови изложби са гостували в Билбао, Болоня, Москва, Музея на фотографията в Хага и Райксмузеум в Амстердам. В центъра „Помпиду“ в Париж и в музея в Модния институт на технологията в Ню Йорк прожектират негови филми.

Защо избра да снимаш тъгата?

Защото е толкова лесно – усмихва се. – Шегувам се. Човешките отношения ме вълнуват. Любопитно ми е как сме способни да четем един другиго през малките движения на тялото. Можем ли да разгадаем колко щастлив или нещастен е другият? В хумора има логика. Тъгата, емоциите, свързани с нереализирана любов или загуба на някого, когото си обичал, са много по-интересни за изследване. И по-трудни за изразяване по артистичен начин, отколкото да се снима усмивка. Като дете бях скромен. Не ми харесваше да играя футбол. В допълнение къщата ни беше малко извън града в квартал, построен за новодошлите. И към мен дълго време се отнасяха като към аутсайдер. Самотно детство като моето е печеливш билет от лотарията за един артист. Да те приемат за аутсайдер калява и прави човека по-силен, учи те да се бориш и да оцеляваш. Толкова голям процент от фотографията е пълен с щастие. За мен самотата, болката и мъката са по-интригуващи.

Съжаляваш ли, че си се родил сега?

О, не! Моето поколение израсна на гребена на вълната. Когато бях дете, хладилникът преливаше от храна. Икономиката процъфтяваше, светът се разрастваше. Жените се освобождаваха, гей обществото се отвори. В Холандия имахме късмета да бъдем освободени след Втората световна война от американците. Слушахме хубава музика… Аз харесвах диско, заради щастието и радостта, които ми носеше. Дейвид Боуи беше първото ми вдъхновение. Когато напуснах дома на родителите си, след като станах на 20, се пристрастих към нощния живот. Снимах и танцувах.

Слушаш ли музика, докато работиш?

Не. Когато работя над проекти като цикъла „Тъга“, имам нужда от тишина, защото искам момичето, което снимам, да потъне в определено състояние и да го изрази. Искам бавно да се превърне в жена. Същото искам да се случи и с момчето. Те са актьори. Това е филм. Не можеш да снимаш филм и да слушаш музика междувременно.

Кога разбра, че ще можеш да се издържаш с фотография?

През 1988 г., когато спечелих наградата „Млад европейски фотограф“ в Германия (спечелил я с цикъла „Шахматисти“, в който снима завързани и облечени в крещящи костюми модели с несъвършени и деформирани тела, които празнуват странно и гротескно – б.р.). Това беше дебютът ми на световната сцена. Преди това правех афиши за театрални трупи, за филми, занимавах се едновременно с фотожурналистика и студийна фотография. Снимах първо портрети, после корици за списания. През 1998 г. подписах договор с Diesel Jeans. Дълго време бяха работили с Давид Ла Шапел и искаха да създадат по-мрачна атмосфера в рекламните фотографии на кампанията си. На една от снимките ми за Dirty Denim в порядъчен дом на възрастни хора една дама е сграбчила господина до нея за топките. Беше наградена със „Сребърен лъв“. И тогава всички започнаха да се обаждат.

Виждам, че носиш пръстен.

Да, омъжих се преди няколко месеца.

Той е фотограф ли е?

Ха-ха! Майстор на снимките с айфон и за фейсбук. Прави ваканционни серии.

Да не е бил твой модел?

Не, той беше мъжът, който ме разсейваше и мисълта за когото ми пречеше да се концентрирам. И е най-сладкият човек на света.