Към Узбекистан

До границата ни закараха с кола. Между двете страни има два километра ничия зона. Транспорт няма. Може да не знаят кой да събира таксата. Няма duty free, тоалетна, вода. Тръгнахме пеша. Сигурно половин час сме се влачили с тия куфари. Моят беше двеста килограма, пълен с боклуци. От другата страна ни посрещнаха митничарите. И тъй като нямаше други туристи, се позабавляваха с нас. Разпитваха ни. Взеха ни телефоните, разглеждаха снимките в тях, личната кореспонденция, за да видят какво сме снимали, какво сме правили. Естествено, моят приятел, понеже знае перфектно руски, ги забавляваше. Те умряха от смях. След около два часа на границата ни пуснаха.

Нощен живот?

Столицата Ташкент е много интересна, доста голяма, съвременен град. И там вече съм се наточил: „Започвам нощен живот. Ето тука ще се развихря.“ Вечеряме, отиваме на дискотека. Чакахме до 12 ч. да отвори. На вратата един квадратен каза: „Сори! Не става.“ Викам: „Що?“ – „Ти си с къси гащи.“ Имало дрескод. И се отказахме. Така или иначе, ако бяхме влезли, трябваше да ядем. Там в дискотеките се яде задължително – шашлици разни. Така че си спестих и дискотеката и общо взето съм на нула с нощния живот.

Музеи, мъртви и други

В една библиотека в столицата Ташкент гледахме най-стария коран в света. Ходихме в два-три музея. В град Самарканд имат музей на Тимур Завоевателя – той им е национален герой. Живял 200 години след Чингиз хан, побеждавал всички съседи и империята му се е простирала от Ефрат до Мала Азия. Пак в Самарканд е Градът на мъртвите – комплекс от мавзолеи от 14-15 в. – гробници на султани, шейхове и братовчеда на Мохамед. Там сервират местно вино.

Вино?

В целия Узбекистан има бяло и червено на една марка. Пие се, но е супер гадно. Имах чувството, че е безалкохолно. По две-три бутилки на вечер и все едно не си пил. Иначе можеш да намериш някакво смешно чилийско вино, което в магазина е по пет евро, в ресторантите – 120 евро. Там вносните продукти се облагат много. Имат си някаква политика.

За спомен?

Аз например си донесох сушена диня. По пазарите има такива продукти. Има страхотни килими – нали там е Пътят на коприната. Скъпички са, но е организирано и можеш да си платиш и транспорта – да ти го докарат до България.

И едно не много успешно пътуване в Бангладеш

Там прекарахме няколко дни в края на юни, след концерта на Queen и Адам Ламбърт. Изключително странна държава. Пренаселена. Мръсна. Оттам минава реката Ганг. Като прелее, отнася по течението 200-300 хиляди души. И никой не обръща внимание. Те са около 140 милиона на територия малко по-голяма от България. Попаднахме по време на Рамазан. И понеже говорехме за алкохол – по време на Рамазан в Бангладеш беше забранен. Намерихме вино само в един хотел – Westin. Струваше 100 долара.

Дворци?

Бяхме само в столицата Дака, изключително странно място. Бяхме направили план да обиколим забележителности около града, да видим дворци, крепости, но щеше да ни отнеме седмица. Това е мястото с най-големите задръствания в света. Има 300 000 рикши. Пеша не можеш да се движиш, защото е мръсно и опасно. Мислех, че по-голяма цигания от Индия няма, но това наистина е по-голяма цигания. Осем километра с такси или кола изминаваш за около пет часа. Ние от четири места, които бяхме решили да посетим, за 6 часа стигнахме до първото – някакъв дворец, разгледахме го за 15 минути. И се прибрахме за още шест часа. Тоест повече време бяхме в рикшата, където няма тоалетни, нито къде да пиеш вода. Около теб бибиткат и е пълно с народ.

Мол?

Оказа се, че там има МОЛ. Беше на 2 км. Пътувахме към него 3 часа и накрая решихме да ходим пеша. Ходи се пеша, ама те гледат много странно, защото не е прието да си с обици, да си бял. В мола разглеждахме. Няма нищо интересно за купуване. Някакви местни магазини, тъпотии – платчета, копринки.

Нещата с яденето и пиенето са много сложни. Човек може да седне в ресторант в двата или трите петзвездни хотела в центъра, но тези ресторанти ги ползваха тогава като столова. Зареждат за 100-200 човека и ти можеш да ядеш, след като се нахранят те. Освен това е и опасничко. Точно три дена след като си заминахме в един ресторант до нашия хотел се беше случил атентат. Влезли джахидисти, взели 20-30 заложници и порили с мачете всеки чужденец, който не знаел корана. Избили 12-13 италианци. Това беше едно от малкото места, където можеше да се яде.

Дали бих отишъл отново? Никога. Мисля си с тия задръствания, ако случайно получиш инфаркт и трябва да ходиш до болницата, придвижването сигурно ще е 7-8 часа. И това ще реши нещата.