199 думи за първата любов

Първата любов е като едра шарка – оставя следи завинаги

28 March 2017

 

Исабел Алиенде

от „Дъщеря на съдбата“*, ИК „Колибри“

За първата любов няма възраст. Може да се случи в който и да е момент от живота ни и предполагам, че винаги ще бъде толкова силна, колкото любовта на Ромео и Жулиета – легендарните влюбени, които цели петстотин години служат като еталон за пламенна страст. При младежката любов обаче се забелязва известна лудост, каквато не се среща по-късно, тя е изключителна, сляпа, трагична, влакче на ужасите от емоции, които се вместват в диапазона между безпаметната екзалтираност и най-дълбокото униние. Сътворената от Шекспир двойка е много млада. Макар че не става съвсем ясно в пиесата, общоприетото мнение е, че тя е била на тринайсет години, а той на петнайсет. Това би могло да обясни приповдигнатия език, с който двамата се описват взаимно, и защо толкова припряно се самоубиват. Ако бяха по-възрастни, вероятно щяха да бъдат по-свенливи при употребата на метафори и по-силно привързани към живота. На тази възраст обаче те са били буквално задушени от бурята на хормоните си и никак не им е била развита онази част от мозъка, която преценява рисковете и последствията от всяко действие. Разбирам това умопобъркване в юношеските години, защото самата аз го преживях. Първата любов се стовари върху мен като удар с тояга в Ливан. Аз бях точно на възрастта на Жулиета, тринайсетгодишна, и също като нея бих се самоубила като едното нищо, но щеше да ми се наложи да свърша тая работа сама, тъй като моят Ромео не намери за добре да сподели огъня, на който се пържех аз. Предметът на настойчивите ми копнежи беше един млад английски военен, изпратен на работа в Кипър, който пристигна в Бейрут в едноседмичен отпуск. Той премина като комета и озари еднообразния ми живот с блясъка на униформата си, с цигарите си и с британския си акцент. Едва забеляза съществуването ми и това наистина беше достоен за съжаление факт, но с присъщото ми твърдоглавие – наследство, завещано ми от предците ми баски, се насилих да съзра положителни знаци там, където ги нямаше.

Трохите внимание, с които ме удостои този военен, стигнаха, за да подхранват моите любовни и еротични фантазии някоя и друга година. Мерих всичките си по-сетнешни влюбвания с аршина на онова първо влюбване и макар да съм обичала много, никога повече не съм била склонна да се лиша от живот заради мъж, който не ми обръща внимание, както тогава.

* със съкращения

Тръгна с по-голям от мен

Вихрен Георгиев, фотограф, автор на People of Sofia

Доста се чудех за коя Първа любов да пиша – дали за любовта ми към салфетките, които колекционирах, и специално към една, която изчезна и много страдах след това, или за любовта ми към една дънкова раница, която си уших и носих, докато не стана на парцал, или към книгите, които четях денонощно, или към фантазирането, което ме спаси от трудното ми детство. Но ще се придържам към очакваното, когато чуем Първата любов. Беше сестра на съученик. Най-красивото момиче за мен. Виждах я рядко. Постоянно кроях планове как да я видя, да я докосна, да я целуна, да й кажа колко я обичам и да й подаря себе си. Спомням си, че гледах много кървав филм и исках да я заведа и нея – фантазирах как на най-страшните сцени извръща глава върху рамото ми, а аз я гушвам успокоително. Заведох я на филма и бях най-щастливият човек, гледал такава касапница. Но като по учебник тя тръгна с по-голям от мен. Много страдах, ревах. Не знам дали е било истинска любов, може би беше някакво желание за допир, повече на физическа основа, отколкото заради това, което е като човек. Замислих се и върху клишета като „Първата любов ръжда не хваща“. Не мисля. По-скоро, когато изплува споменът за нея, е за да не забравяме, че можем да обичаме. Че в нас живеят бури и урагани от емоции и чувственост, от желание за близост, неумиращ стремеж да споделяме дните си с някой друг.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР