Умора, но пролетна

03 април 2017

И аз се влях в редиците на пострадалите от пролетна умора. Разбира се, като привърженик на положителното мислене, най-напред си помислих дали извънредното нежелание да върша каквото и да е плюс мускулна слабост не е признак на някое по-смъртоносно заболяване. После разгледах варианта с обикновения мързел. Аз може и да не съм съвършената домакиня, която успява да поддържа едновременно клинична чистота вкъщи, маникюр със сърчица като абитуриентка, приповдигнато настроение и перфектна йога форма, но не съм и реинкарнация на Пънчо, а тези дни работата никак не ми върви, въпреки съвестно съставените списъци, съдържащи повели като „прибери най-сетне кутиите с мартеници”, „посади цветя на балкона” и „закарай палтата на химическо”. Дори обичайното лекарство срещу умора – изтягане на дивана с книга, не даде резултат, въпреки че изчетох три много добри романа и започнах интересен пътепис за Индия на Илия Троянов.

Така че се самодиагностицирах с пролетна умора, утежнена от смяната на часовото време. Сега, ако имаше някъде грамада, върху която хората хвърлят камъни, проклинайки лятното часово време, аз щях да съм там и да мятам канари. Знам, че много мои приятели обичат дългия ден, който им се отваря, но не и аз. Аз си искам отнетия час, а и нямам нищо против по-ранното свечеряване, намирам го дори за изискано. Обмисляла съм емиграция в някоя страна, където не си сменят ей така за едното нищо плюс мижави икономически ползи времето, но май само Путин го е отменил, а точно сега не ми се живее в Русия. Лятното време никога не е въвеждано в Индия, Китай и Япония, но са ми прекалено далечни, а за Япония специално не се чувствам достатъчно съвършена плюс че не разбирам нищо от манга и не пея караоке, което е задължително, ако ще ставаш японец.

Като всеки нормален човек и аз се обърнах към интернет, където неизвестни хора дават непроверени съвети, но затова пък какви. След като изчетох куп препоръки за справяне с умората, най-екстравагантната от които беше бой с пръчки (май беше в сайта садомазомама.беге), реших, че ще предприема обичайното, което ме е спасявало толкова години досега. Ще чакам да ми мине. И докато чакам, ще се самосъжалявам. Не знам защо толкова злъч и отрова се излива върху самосъжалението, което според мен е чудесен еволюционно доказан метод за справяне с проблемите. Първо, то не отнема кой знае колко време. Лично аз не мога да се самосъжалявам повече от час на ден и то най-много два пъти седмично. Второ, не струва пари за разлика от мотивационните курсове, които временно ти напомпват самочувствието, внушавайки ти че притежаваш качества, които не притежаваш. Трето, можеш да го практикуваш навсякъде – в затворени помещения, докато пътуваш с метрото (особено натъпканото метро сутрин осигурява много качествено самосъжаление), на излет сред природата, в петзвезден спа хотел. Макар че като се замисля, май никога не съм се самосъжалявала, докато съм била в спа хотел.

И още нещо – ако забелязвате пролетната умора се състои от две думи. Умора, което не е готина дума, но пък пролетна, от думата пролет, нали се сещате – нацъфтели дървета, край на ботушите, птички разни, наближават летните отпуски. И когато гадното вътрешно гласче ми говори – пролетна, но умора, обикновено намирам сили да му отговоря – умора, но пролетна...

Казано на японски: Шира уме ни/ Акуру йо бакари то/ Нари ни кери. – Нощта почти свърши/ през белите сливови цветчета/ бързо прелита зората.*

*Хайку от Бусон, цитирано в книгата „Градът” на Дийн Кунц (ИК «Колибри») и преведено от Весислава Савова

ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР