За мъките на готвенето

От сборника „Да оцелееш като родител“, ИК „Сиела“

Елисавета Белобрадова 20 May 2017

Тонове енциклопедии може да бъдат изписани за домакинската работа и нейното непоправимо, катастрофално въздействие върху човека. Особено отчетливо то се усеща по време на майчинството, когато жената „си е вкъщи“, демек – гледа сериали, яде сиропиран сладолед и прихърква на дивана. Или поне така изглеждат нещата в очите на страничния, незапознат, но философстващ наблюдател.

Уви, истината е някъде далеч в космическото пространство, сред безкрайни купчини чинии, легени с дрехи и планини от стерилизирани шишета, върху които Нийл Армстронг би се изкачил, би забучил американското знаме и би казал: „Айде, стига стерилизирахте, детето стана на 11 години“. Но де да бяха само съдовете и шишетата! Има още прахосмукачене, гладене, пране, простиране, подреждане.

А после се връщаш на работа и нещата съвсем се влошават. Ден след ден домакинският концентрационен лагер ти нахлузва една китна премяна от лекьосан анцуг, фланела, размер XXXXL с пагони от повръщано, закичва те с медал във формата на голямо зелено леке от неизвестен произход и те запраща далеч от всякакъв бохемски живот. С времето умората и апатията побеждават и започваш да изглеждаш скапана и занемарена дори когато посещаваш социални сбирки – облечена в посредствен ансамбъл от дънки и суитчър, които си нахлузила в бързината, сплъстена коса, леко провиснал бюст – истински повод хората да започнат да шушукат, че „всички жени са така – дай им да вържат някого и после качват 20 килограма, обуват долнището на баба си и сбогом перверзен секс, сбогом романтика, червило и грим“, докато ти се чудиш дали да не заспиш направо на масата, на която те обсъждат.

В Дантевия ад на домакинските мъчения всяка жена си има чистилище. Нещо, което ненавижда до смърт и всеки път, когато се впуска в него, душата й става стон, душата й става зов, вените й се стесняват, главата й се люшка, а уста проклина цяла вселена.

Помня, че за майка ми това беше гладенето. Тя гладеше с изпънато от нерви лице, леко оголени предни зъби и стоическа захватка на кечист. И тъй като е изстрадал представител на поколението, при което да си изгладен е нещо като етап в еволюцията, съответно на цялото семейство всичко му беше изгладено, плюс чаршафите, чорапите и гащите. Ако можех да се върна назад във времето, щях да й кажа, че съм готова да ходя с рокли хармоника и блузи на топка само и само да не си причинява този тормоз.

Но връщане няма. Има само „продължаваме напред“ и стигаме до моето най-омразно начинание – готвенето. Само като изписвам думата и очите ми се насълзяват, защото се сещам, че ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ няма нищо за ядене, и започвам да се чудя откъде да започна. Дали да не обеля юбилейния за живота си 5-милионен картоф, или да туря един ориз, или пък да врътна една леща? Така или иначе, половината вкъщи няма да ядат, каквото и да направя.

Затова искам да разоблича готвенето, но лишено от телевизионно лустро, мастър шефове и грандиозни глупости от сорта „средно мека сицилианска рикота, която можете да си набавите отвсякъде“. (Къде е това отвсякъде, кикиморо?). Да го разконспирира една майка на деца, които, щом им кажеш рикота, и започват да въртят очи, да си бъркат в устата, да имитират повръщане и да падат от столовете. Ето няколко горчиви истини:

Готвенето е неотменно.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР