Момичето на татко съм*

Откъс от книгата „Близки срещи със смесени чувства“ на Мария Касимова-Моасе, ИК „Колибри“

10 June 2017

Момичето на татко съм. Толкова съм негова, че вече трийсет и една години, откакто го няма, а аз си го имам някъде там, една крачка зад дясното ми рамо. През целия си живот без него живея така, сякаш събирам спомени, които да му разкажа един ден, когато отново се срещнем. Повечето неща няма нужда да му ги разказвам – бил е там, когато са се случвали.

Като тази случка, която разказвам за първи път.

24 юли 2005 година.. Станала съм сутринта и пия кафе. Ще ходя на гробищата – днес се навършват деветнайсет години, откакто баща ми почина. Мразя гробищата, защото от шестнайсетгодишна бродя по тях, но в този ден не мога да не отида. Приготвям се, взимам си душ. Мъжът ми, с когото вече сме стигнали до изумителни нива на взаимна жестокост, ми е обещал да ме закара. Мълчаливо ме стоварва пред портата на гробищата и докато затварям вратата, се разбираме кой ще пазарува. Питам го дали не иска да дойде с мен за десетина минути до гроба на баща ми. Отказва ми, работа имал, някой друг път.

С бодра стъпка стигам до камъка, под който лежи моят баща. Някой е откраднал няколко от месинговите букви, с които е изписано името му, но този път не се ядосвам. Знам, че бракът ми се взривява отвътре, и не знам какво да правя. Така и у дома няма разговор нито за това какво се случва, нито за това какви са причините. Студенината се е настанила и присъствието на другата жена се усеща, но това никога не е изречено. Напротив, винаги е отричано. Не че тя е причината, но тя е достатъчно дългото следствие от нещо друго, обрасло в мълчание.

Дошла съм при татко за помощ.

Никога не си говоря с паметници. Не вярвам в рая и ада, но знам, че някъде другаде продължаваме пътя – иначе би било огромна и безсмислена загуба на време и енергия от страна на естеството. Не нареждам, не вярвам в магии, не съм медиум. Човек съм. И дъщеря.

Дъщерята у мен горчиво заплаква на гроба на баща си. Моля го да ми даде знак какво да правя. Моля го да ми помогне да разбера има ли я другата жена, няма ли я, време ли е да си тръгна, или още да се боря, нужна ли е смешната ми битка, или е просто оправдание за тежестта на решението, което съм длъжна явно да взема сама. Питам, питам, питам. Шептя думите си върху камъка и с показалец докосвам следите от откраднатите букви. Паля цигара за татко и я застопорявам между клечиците на една клонка, която забивам в пръстта над тялото му. Изпушва я цялата. Тогава си тръгвам.

Минал е почти целият ден. Лятото е в най-хубавите си дни – от тези, дето тъгата бързо си подвива опашката пред естествената радост от цветовете наоколо. У дома съм, говоря по телефона с приятелка за някакви несериозни неща. Смеем се. Идва голямата ми дъщеря. На единайсет години е, но на лицето й е изписано притеснение като на възрастен човек. Носи в ръцете си червен задграничен паспорт. Подава ми го с думите: „Мамо, коя е тази жена?“. Приключвам разговора, за да й обърна внимание. Видяла съм този паспорт преди месец в средата на хола ни, но понеже не ми принадлежи, дори не съм го отворила. Грижливо съм го оставила в чекмеджето на нощното шкафче на съпруга си, където стоят всичките му лични съкровища – малка броеничка, снимки, картички от децата, някакви хапчета.

Дъщеря ни никога не си играе в стаята ни. Никога не бърка по шкафчетата ни и никога нищо наше не пипа без разрешение. До този ден. Незнайно защо е отворила точно това чекмедже и от всички шарени малки нещица на татко си е избрала точно този скучен, продупчен с перфоратор паспорт. Отварям го. Виждам я. Прочитам трите й имена. Разбирам кога е родена. Страниците в паспорта й са запълнени от гранични печати от различни места в Европа. Като насън отивам и взимам паспорта на съпруга си. Печатите там съвпадат с тези. От последните четири години. Витаещата във въздуха куха лъжа започва полека да се пълни със съдържание. Домашните отсъствия, заетите уикенди, самотните ми двуседмични морета с децата изведнъж придобиват ясен огледален образ. Животът, който съм мислела, че живея, започва да си съблича костюма. От изневярата не ме заболява – от предателството обаче се сривам. И от лъжата, в която най-обичаният от мен човек е решил да живея. Без право на избор, без право на обмисляне, без право на обжалване.

От всичко на света баща ми най-много мразеше лъжата. В този ден, в същия този ден, в който му се помолих да ми помогне, той ми я показа в собствения ми живот. Все едно ми тръсна в ръцете най-неоспоримото доказателство и ми се тросна: „Ето ти истината, момиче! Направи най-накрая нещо с живота си, вместо да хленчиш по камъните на гробищата!“.

Звучи налудничаво, знам. Но точно това се случи.

Такива са те, бащите на момичетата – където и да са, каквото и да правят, винаги се появяват, щом съвсем си забатачила нещата.

* заглавието на откъса е от редакцията. Книгата съдържа статии, есета и портрети, публикувани в медиите през последните десетина години, както и непубликувани текстове, „бележки под линия“, описващи контекста им. Мария Касимова-Моасе е автор, който винаги разказва много лично и емоционално. Тя е дъщеря на обичания български актьор Хиндо Касимов, за когото става дума и в горния текст.

2 КОМЕНТАРА
2
Алба
30 June 2017, 14:45

"Мъжът ми, с когото вече сме стигнали до изумителни нива на взаимна жестокост..." Великолепен текст . Искрен. Написан от талантлива ръка. Явно "болните" са други. Или гроздето е кисело.

1
kirilova
16 June 2017, 13:31

Болната графоманка пак е решила да ни засипва с ненужни размисли. Явно бизнесът със съвети как да си вържем фльонгата не върви.

ТВОЯТ КОМЕНТАР