За рождения си ден си подарих Тур дьо Пещера. Обувен, исторически и кулинарен туризъм в едно. Представителните магазини на пещерските обувни фабрики работят и в почивните дни, включително и на любимата ми марка Ingiliz (делнични дни и събота от 10 до 19 ч., в неделя – 10,30 до 14,30 ч.). Докато мъжът ви пуфти нервно пред магазина и влошава кармата си с пушене, може да си купите сандали, боти и раница на цената на боти в София.

Пещера не е пощадена от псевдоисторическата инфлуенца, която броди из България и коси градове и паланки. И там са възстановили крепост, разбирай – иззидали са я наново, вярно, не лошо. Името й е хубаво, Перистера, на гръцки значи „гълъб“. Крепостта има наистина чудесна гледка към града и околните хълмове, химически тоалетни, малка музейна част с големи делви за вода и зърно, снимки на откритите при разкопки монети и бутафорни щитове, копия, шлемове и ризници, с които да се снимаш. Портретна снимка струва 4 лева, в цял ръст – 7. Май така беше. Имаше приложено и нещо косместо, като от котка влачено – брада? мустаци?, тупе?, вежди рунтави?, с които да допълниш аутфита и което не беше монетизирано. Предложих на мъжа ми да го снимам за 4 лева, щото за 7 чак пък не е слушал, но той отказа. Не разбрах дали съображенията му са хигиенни или естетически. И за двете имаше основание.

В Пещера обаче има готин музей на соцавтомобила и разни соцнещица – цигарени кутии, играчки, радиоапарати, табели. Аз лично си снимах цигарите „Слънце“, които навремето баща ми пушеше и си пишеше неща върху квадратните им картонени кутии. А майка ми пушеше „Стюардеса“. Снимах и една мозайка, на която от малка имам зъб, защото цветните й части, приличащи на гъби челядинки, все не влизаха в дупките на пластмасовата основа. Кой социалистически злодей беше измислил тая мозайка, нямам представа, но да знае, че ми е нанесъл дълбока травма с невъзможността да изобразя къщичка с комин – една от първите ми житейски несполуки, последвана от толкова други. После защо съм била зла...

И досега не съм попадала в ресторант със звезда Мишлен, така че не попаднах и тук. Ние ядохме в „Старата централа“, известен като „Рибката“, малко след града по пътя към Батак. Сервитьорката беше абсолютен стоунфейс. Мислех си, че можем да я развеселим с плащането на сметката, но жената явно си имаше принципи и си остана с камък-лице.

Виенска сладкарница Le Reve

Пещера е хубаво градче с приятен център. Все пак тук местни данъци освен обувките плащат винпромът и „Биовет“ на Домусчиев.

Наблизо е и пещерата „Снежанка“, която ние не посетихме поради недооблеченост и известен брой мързел. Там температурата е 9 градуса целогодишно, а ние бяхме приятно адаптирани с къси панталони и сандали към 36-градусовия извънпещерен пек. Допълнително ни отказа уикипедия, според която до пещерата води „около 2 км тесен асфалтиран път, по който трудно се разминават два автомобила. По асфалтирания път се стига до паркинг, където може да оставите автомобила си. Пещерата е труднодостъпна (около 25 минути нагоре по стръмна екопътека с дължина 830 метра).“ Така оставихме „Снежанка“ на джуджетата и истинските туристи, но ако вие стигнете до нея, ще видите красиви драперии и зали, сред които изпъква с поетичното си име Залата с виметата.

Хареса ли ми Пещера – да, да и да. Да се готви Панагюрище.