Една от първите задачи на дядо, когато пристигнах при него в ашрама, беше да ме научи как се преде памук. Правех това всеки ден по един час сутрин и един час вечер – беше много успокояващо. А моят бапуджи обичаше да работи едновременно на много фронтове много преди някой да се сети да пише книги за това. Често казваше: „Докато седим и си говорим, бихме могли да използваме ръцете си, за да предем“. И сега аз грабнах малкия си чекрък и седнах до него.

Бапуджи се усмихна и се приготви заедно с памучната нишка да изпреде и един урок за мен.
– Искам да ти разкажа една история – започна още докато се настанявах до него. – Имало някога едно момче на твоята възраст. Винаги било гневно, защото като че ли нищо на този свят не ставало така, както го искало то. Не си давало сметка за стойността на чуждото мнение, затова когато хората го провокирали, отвръщало с изблици на гняв.
Подозирах, че това момче съм аз, затова продължих да си преда и да слушам още по-внимателно.
– Един ден това момче се сбило много жестоко и неволно убило човек – продължи дядо ми. – В един миг на безразсъден гняв унищожило собствения си живот, като отнело живота на друг.
– Обещавам, че ще бъда по-добър, бапуджи! – провикнах се аз.
Нямах ни най-малка представа как ще стана по-добър, но със сигурност не исках в гнева си да убия друг човек.
– Да – кимна бапуджи. – Ти със сигурност носиш в себе си много гняв. Родителите ти ми разказаха за боевете, в които си участвал във вашия град.
– Толкова съжалявам... – промърморих и имах усещането, че пак ще се разплача.
Но бапуджи беше приготвил за мен поука, доста по-различна от очакваното. Погледна ме иззад своя чекрък и рече:
– Радвам се да видя, че можеш да бъдеш доведен до гняв! Гневът е хубаво нещо. Аз непрекъснато се гневя и ядосвам – отбеляза, докато пръстите му въртяха колелото на чекръка.
Не можех да повярвам на ушите си.
– Ама аз никога не съм те виждал ядосан, бапуджи! – възкликнах.
– Защото съм се научил да използвам гнева си за добро – поясни той. – Гневът при хората е каквото е бензинът за автомобила – дава ти мощ да вървиш напред и да стигнеш до по-добро място. Без него не бихме могли да получим тласък да се опълчим на предизвикателствата и трудностите. Той е енергията, която ни кара да разграничаваме справедливото от несправедливото.

След това дядо ми разказа как, когато бил малък в Южна Африка, той също страдал от предразсъдъци и това го правело много гневен. Но накрая проумял, че няма никакъв смисъл да търсиш отмъщение, и започнал да се бори срещу предразсъдъците и дискриминацията със състрадание, да отвръща на гнева и яростта с доброта. Повярвал изцяло в силата на истината и любовта. Търсенето на отмъщение престанало да има смисъл за него. Осъзнал, че ако светът продължава да се ръководи от принципа „око за око“, скоро всички ще ослепеят.

За мен беше изненада да науча, че бапуджи не се е родил със спокоен нрав. Днес всички го почитат и го наричат с почетната титла махатма, обаче някога е бил съвсем обикновено, неуправляемо дете. Когато бил на моята възраст, крадял пари от родителите си, за да си купува цигари, и влизал в разпри с други деца. След уговорения брак с баба ми, когато и двамата били само на тринайсет години, той понякога й крещял, а веднъж след подобна караница дори се опитал насила да я изхвърли от къщата. Но не харесвал никак човека, в когото бил започнал да се превръща, затова взел решение да се промени и така постепенно се изградил до уравновесения, владеещ себе си човек, какъвто искал да стане.
– Значи и аз мога да се науча, така ли? – попитах.
– Даже вече го правиш. В този момент – отговори дядо с усмивка.
И докато двамата си седяхме все така край чекръците, аз се постарах да запомня, че гневът може да бъде използван за добро, че може да бъде продуктивен.

Загрижен за бъдещето на света заради тероризма и насилието, д-р Ганди споделя в книгата „Даровете на гнева“ (ИК „Кръгозор“) уроци, които ни учат как да обуздаваме и успокояваме негативните вълнения и яда си.