„Шапката на Митеран“ донася световна известност на автора си, когато излиза през 2012 година. Историята за черната филцова шапка, която френският президент Франсоа Митеран забравя в парижко бистро и която после сменя глава след глава, е написана леко, сякаш Антоан Лорен се е забавлявал пред половин бутилка пуйи фюисе - изглежда това бяло вино от Бургундия е любимото му, защото поне половината от героите в книгата му го пият.

В началото шапката попада у Даниел Мерсие, който вечеря сам в ресторант с морски дарове и пуйи фюисе, разбира се. Може би „попада“ не е най-точният глагол, защото Даниел вижда, че президентът, който е на съседната маса, е забравил шапката си, но вместо да я върне, я нахлупва на бедната си счетоводителска глава. Това променя нещо в него и Даниел се опълчва на вечно тормозещия го шеф. После шапката се озовава у млада жена с любовник семеен мъж, който я държи на стендбай с лъжа номер 1 на всички женени мъже – че ей сега ще се разведе с жена си и двамата с Фани, така се казва героинята – Фани, ще заживеят заедно. Любимата ми част е за парфюмерийния нос Пиер Аслан, чиито най-добри времена са останали в миналото. Той намира шапката на Митеран на една пейка, вдъхва аромата й и нещо в него прищраква. Край на сеансите при психоаналитик, край на доброволното отшелничество – Пиер е на път да създаде нещо ново. И, между другото, дава интервю на млада журналистка, в което обяснява защо кожата на жените през 1921 година мирише различно от кожата на една съвременна жена. Фантастично обяснение, което всеки козметичен редактор би трябвало да наизусти.

„Шапката“ на Лорен се нарежда до цяла поредица литературни и приказни шапки, но вместо да скрива някого, тя, изглежда, открива и леко забързва промяната, която така или иначе е щяла да се случи с героите. Във всеки случай – колко жалко, че такава шапка не се продава, а може само да се намери или открадне... Жалко, защото веднага бих си купила една.

Антоан Лорен казва, че цялата история му хрумнала, защото и на него му се случило да забрави шапката си в едно парижко кафене. Представил си, че докато я търси, някой друг в града – жена или мъж, вече я държи на главата си. Той имал и среща с истинска шапка на Митеран. Негов приятел журналист я получил като подарък от свой колега, който я отмъкнал от колата на президента. Приятелят дал на Лорен шапката, колкото да я сложи на главата си и да се огледа с нея в една витрина. И от онзи миг животът ми е низ от успехи!, казва писателят.

Антоан Лорен казва, и че романите трябва да бъдат по-добри от истинския живот. Това е вярно за „Шапката на Митеран“, както и за другия му роман, издаден на български от „Факел експрес“ - „Жената с червеното тефтерче“ (и двата са преведени на двайсетина езика и са филмирани). Ако имате ден, в който мракът аха-аха и да превземе настроението ви, опитайте да сложите мислено шапката на Митеран на главата си. Половин бутилка пуйи фюисе също помага. Всъщност защо половин?