Теодора Цонева: Платила съм си сметката, сега искам да обичам

Теодора, абсолютното копие на баща си, големия актьор Коста Цонев, разказа пред EVA в края на лятото бурната си история, но, за съжаление, скоро след това направи опит за самоубийство. Прочетете за сложната й и превратна съдба, защото само така ще я разберете.

Ваня Шекерова 09 October 2017

Снимка: Светослав Караджов

 

Дейвид познава баща си, показвала съм му снимки. Но много отдавна е престанал да ме пита какво става. А баща му щом досега не се е поинтересувал от него, няма да го направи и в бъдеще. Честно казано, когато си тръгна, на мен ми олекна. Изведнъж ми дойде някакъв страхотен прилив на енергия. Промених гледната си точка – вместо да съжалявам, бях благодарна, че той ме отърва от себе си. Започнах да въртя телефони. Социалните служби в Гросето ми казаха, че тъй като нямам жителство, не могат да ми помогнат. Посъветваха ме да ида в Рим. Дадоха ми телефоните на една къща, където монахините на майка Тереза приемат хора в тежко социално положение. Като се обадих, сестричките, миличките, казаха: да, имаме легло за вас и за вашия син. Идвайте. Още на следващия ден си събрах партакешите, взехме влака и пристигнахме в Рим. Приеха ни, държаха ни три месеца. Това ми даде време да реагирам, да задвижа бюрократичната машина. Намерих си работа в един бед енд брекфаст като всичко – на рецепция, чистене, но живеех с Дейвид там. Четиринайсет месеца.

Майка ми беше доволна, че Маурицио се е изнесъл и няма да ни досажда повече. И да ни тормози. Каза ми сама да решавам. Междувременно стана припознаването на Мария от баща й. Той се грижеше за нея и подписа документите в Щатите, за да й регламентира престоя. Аз бях доволна от работата си, даваха ми добри пари. Но в един момент собственикът реши да ме уволни. Причината беше, че детето ми живее там. Обадих се на социалните и ми намериха дом, в който останах две години.

Лишена от родителски права

Докато бях там, почина татко. Не можах да дойда за погребението, защото през това време де факто моите родителски права бяха временно отнети и не можех да мръдна никъде и да оставя Дейвид сам. Не бях негов родител тогава. В социалните домове ти дават срок да си намериш работа и къща, за да демонстрираш, че си отговорен родител и можеш да осигуриш на детето си най-базисните условия за живот. Една година не успявах да си намеря работа, тоест работех, но все неща, които не ми осигуряваха легален трудов договор. След тази една година започнаха да ме таксуват като неблагонадежден родител. И тръгна процедура да обявят Дейвид за осиновяване. Добре че моят адвокат реагира моментално, не ни разделиха. Останахме заедно.

А депресията си е индивидуално преживяване и колкото и приятелите ти да са до теб, не можеш да се измъкнеш лесно. Проблемът не е отвън, отвътре е.
Адвокатът ми блокира процедурата по отнемането на детето от мен. Председателката на съда за малолетни, от която всички се страхуваха най-много, ми се падна на делото. Една желязна лейди. Каза: окей, от тук нататък ви давам още шест месеца. Ако дотогава не видя договор за работа и наем, нещата стават страшни. Тогава много ми помогнаха – започнах да работя за една туристическа агенция на Ватикана, да им намирам групи да ги вкарват във Ватикана с гид. Направиха ми веднага договор. Пък едни много сладки сестрички от друг един орден ми намериха апартаментче за първите шест месеца – те го наричат полуавтономия, тъй като не плащаш наем, а само режийните. Вътре живееше още една майка с дете – две отделни спални, ползвахме обща баня и кухня. Тогава кацнах в този квартал, наричан Къщата на лудите. Викам: ето това е моят квартал. Благодарение на това обаче получихме право на още едно гледане и съдийката се подписа, че съм със 100% майчински права над това дете. Отнеха правата на бащата, тъй като той не се появи. После си намерих едно друго наемче в същата махала. Малка, но си е моя квартирката. След като пак се лутах по разни смешни работи, се обади брат ми и каза: Теодора, започваш работа в посолството. (Плаче – б.р.)

Вместо епилог

Възможно е в миналия си живот да съм била прекалено палава и сега да трябва да изкупвам разни грехове. Иначе не мога да си обясня всичко това, през което минавам в този си живот. Но се справям, татко винаги е казвал, че го мога, с репликата: ама тя е Цонева, бе!

Усещам, че вече няма смисъл да съм там, където съм калявала стоманата, време е да се върна. Натрупала се е у мен носталгия, липсват ми семейството и средата ми тук. Разбрах за себе си, че имам аборигенска душа. Обичам местата, незаразени от цивилизацията, от алчността, насилието. Все още има такива. А аз се виждам да живея с такова едно племе, да ловим риба, да я сушим, да танцуваме край огъня. Принадлежа на такова общество, такава е душевната ми нагласа. Така се опитвах да живея още в младежките си години. А сега срещнах сродна душа и ми пораснаха криле. Мисля, че татко е чул молбата ми и най-после ми доведе правилния човек.

Коста ме натиска да правя и спектакъл, ще го направя. Трябва първо да поработя за връщането си интелигентно и постепенно...

« предишна страница
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР