Хер Терзийски и Непосилната лекота на битието

На Кайо Терзийски не може да му се отрекат три неща – първо, че е много талантлив и умее да пише въздействащо, второ – че прави с публичния си образ каквото си иска, без да му пука, и трето – че се самоунищожава циклично, като очевидно за това има нужда от зрители, колкото повече, толкова по-добре

Лилия Илиева 06 November 2017

Снимка: Петър Драганов

 

Затова изходът е златната среда – да ядеш и бой, да гладуваш по малко и понякога и да похапваш, и да попийваш. Когато уловиш най-дълбоките и искрени свои чувства и преживявания и ги опишеш по най-изчистения от фалш начин, те веднага ще зазвънтят и у другите хора. Това е целият номер. Никой писател няма да има истински успех, ако не се бори точно за това – да стигне до проникновение.

Какво пишеш сега?

Стихотворения, разкази или етюди, за да си взема малка доза от харесването на хората, от възторга или от хубавото чувство, което създавам у тях. Правя го, за да се ободря. Всъщност писането е много малка част от работата, видимият връх на айсберга. А под него трябва да има огромно количество размишления и преживявания, които в голямата си част не са и съзнателни. Зреенето протича на тъмно.

Около времето, в което започнах пак да пия, си развалих отношенията с много хора, напуснах си издателството, събрах се с Елен Колева, въобще един объркан и много смотан период, тогава пишех много по новия ми роман „Разкажи ми нещо“ и сега трябва да прегледам основно и внимателно написаното.

Какви са взаимоотношенията ви с дъщеря ти?

Когато бях най-зле, тя ми написа едно доста горчиво за преглъщане писмо, но за да ми пише, явно е била загрижена. Беше цинично и искрено. Възрастен човек, който ти е близък, трудно би си позволил да ти каже нещо подобно. Сигурно ще опита да се държи възпитано, да изкривява нещата по благовиден начин. А тя директно ми написа – ако искаш да ми се обаждаш, обаждай ми се, само гледай да не ми съсипваш живота с твоите тъпи болести и умирания. Дъщеря ми... е от гъвкавите млади хора. И сега си пишем много приятно, шегуваме се. Усетила е, че съм добре, че съм във фазата на добрия татко. Макар винаги да съм един и същ. Може би физически, когато си болен, си по-неприятен за другите, но мислите ми не се променят.

Във фейсбук профила ти си се обявил за бивш директор при Господ Бог.

(Усмихва се.) Да, в раздела лична информация на въпроса „Къде работите?“ попълних „При Господ Бог“, а после излезе уточняващ въпрос „Каква длъжност?“ и... какъв да съм – не съм мениджър, не съм айти специалист.

А защо бивш?

Защото имаше периоди, в които не работех за Господ Бог. Но наистина така съм се чувствал винаги – като работник за Господ Бог, не захласнат, патетичен и непоколебим като християнските проповедници. Напротив – ужасно разколебан, пълен със съмнения, богохулстващ, много рядко. Всеки работник може дори да говори лошо от време на време за началниците си, но работи добре.

Какъв е смисълът на живота според теб?

Няма смисъл. Ако зададеш този въпрос на котка, ще го приеме като пълна глупащина. Има живот и се живее. Мисленето за него го компрометира. Веднъж на Бъдни вечер бях санитар в хирургията и една болна възрастна жена ме пита малко укорително защо не съм със семейството си тази вечер. Тогава бях войнстващ християнин и контрирах с въпрос: „Защо да съм със семейството?! Аз съм тук, за да бъда с тежко болните като теб, жено“. – „Ама това не е редно на този хубав празник на семейството“. Беше типичен продукт на абсолютно загубеното поколение хора, живели плътно в социализма – най-консуматорското във всички времена, с ладичките, вилите и трите деца и двата апартамента в Долна Баня. Питах я – не е ли това празникът за раждането на тоя, който никога не е имал семейство и който на кръста казва: „Аз нямам майка и братя, защото всички тук са мои братя“. Жената обаче ми каза: „Нищо не разбираш! Говориш ми за неща от едно време!“ Христос за нея беше приказка, бабини деветини. Обясни ми, че това е празник, на който да си събереш семейството и да ядете нечетен брой яденета. „Такава е голямата българска традиция, от древни времена!“ И ми стана интересно: „В какво вярваш – я питах, – какъв е смисълът на живота, ако няма Бог?“ Тя отговаря: „В професията ми“. Помислих си – може пък наистина да излезе нещо от тази жена, ако каже художник. Оказа се счетоводителка. Онемях, излязох от стаята. Изпуших двайсет цигари до края на дежурството, размишлявах, изпитах такава празнота и ужас. Велики гении не са постигали отговора за смисъла, а някаква женица лежи в болница и опората в живота й е да прави баланса на някакво учреждение. Ето ти мистерията на българските гласове.

« предишна страница
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР