Ирен Леви е завършила телевизионна журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Позната е на зрителите още от прогнозата за времето в Нова телевизия през 1993 г. Работи там като репортер и водещ. Първото си авторско предаване прави през 2001-2002 г. в bТV - "Небивалици", последвано от "Голите ангели" в Нова телевизия и "Седмото небе" в телевизия “7 дни”, на които е автор и водещ. В момента Ирен Леви е сценарист и водещ на социалното прадаване на БНТ "Малки истории".

Освен като телевизионен журналист Ирен се изявява като сценарист на документални филми: "Посветените на огъня", "Лили Иванова в Олимпия" и на артфилма "Седмият ден". Досега има издадени три книги: стихосбирката "Голото плашило", романа "Последно повикване" и най-новата - "Хмутовете" с приказни истории за възрастни.

Помня ви като момиче, което съобщаваше прогнозата за времето по Нова телевизия с един чадър. А след това и с предаването "Небивалици – приказки за пораснали деца" по bТV. Липсва ли ви това време?

В далечната 1996 година с Богдана Трифонова (тогава Бонева) всяка вечер се редувахме да измисляме как да поднесем прогнозата за времето под формата на приказка - голяма гимнастика за ума беше. Правехме го, защото такава беше концепцията, пък и ние не бяхме синоптици, а измислячи и разказвачи. "Небивалици" беше моето първо авторско предаване - 2001-2002 година. Разказвахме най-невероятни, но съвсем истински истории. Обичам това време, липсва ми, да, защото беше различно. Бяхме много млади, светът ни беше до колене и целият живот беше пред нас.

Лицето ви винаги грее в усмивка. Как съумявате да сте все така позитивно настроена към живота?

Едва ли винаги съм усмихната, не мисля. Но когато срещнеш един човек, който с нищо не ти е виновен, и той си крета по бодливата пътека, защо да не му се усмихнеш - идва ми отвътре, не знам. Не приемам хората като врагове, освен ако упорито не се докажат като такива и обичам да идва новият ден, дори когато тъгувам по това, че си е отишъл старият. 

Кое е онова, с което бихте желали да се занимават децата ви, когато пораснат?

Нека самите те открият какво искат да правят, къде им е мястото, до кого да вървят, кого да обичат и има ли животът смисъл.

Наскоро издадохте нова книга. Какво олицетворяват хмутовете?

"Хмутовете" излезе през юли. Като на шега, ей така между другото.Трябва да благодаря за това на издателство "Класика и стил". Направихме я с много желание и дори не подозирах какъв успех ще има. Огромна е заслугата за това и на художника Тодор Ангелиев, който усети хмутовете и ги дари с великолепни муцунки. "Хмутовете" са приказки за възрастни, които явно могат да бъдат четени и от деца. Създават добро настроение. Връщат ти вярата в живота, ако си я позагубил. Разсмиват те. Карат те да погледнеш нещата и от друг ъгъл. Накрая ти се приисква да се нанесеш в уютната им къща и всяка сутрин да пиеш чай от тичинки с Розовата, а всяка вечер - бира от глухарчета с На Нищо Не Прилича. Лично аз обожавам любовната история на Е Не и Самото Съвършенство, симпатизирам на Хич Не Ми Пука и много ми е жал, че Местоимение никога не успява да се изложи.

Имат ли място по детски наивните и всеотдайни хора в днешното общество?

Имат ли място поетите и писателите? Художниците? Актьорите? Музикантите? Да! Нужни са повече от преди. 

Къде намирате покой, глътка чист въздух? Все пак работата ви е доста напрегната.

Работата в "Малки истории" на БНТ наистина е напрегната и натоварваща, защото всяка седмица нищим човешки съдби. Понякога историите са щастливи, друг път – никак, и се опитваме да намерим решение за героите си. През лятото имам принудителна почивка от 2-3 месеца, тъй като такава е програмната схема на телевизията. Тогава пиша. Това ме разтоварва. Пренася ме в друг свят. Така си почивам най-добре. Когато аз не съм аз.

Как изграждате световете, които обитавате? Какво е необходимо, за да попаднете там и да поведете и останалите?

Световете се появяват сами, трудното е да ги разкажеш, интересното е да успееш. Така се раждат книгите.

С какво ще запомните детството си?

Пясък. Палми. Куба. Ръката на майка ми, която ме погалва, докато спя. Лунапаркът, в който ме води татко ми. Шкафът в кухнята, който ухае на ванилия. И усещането, че утре ще бъде прекрасен ден. 

Неизбежно ли е влизането ни в зрелостта? Какво ни е необходимо за това?

След като цъфтежът е минал, най-разумното нещо, което бихме могли да направим, е да навлезем в зрелостта. За жалост, не е неизбежно. Много хора приемат зрелостта като трагедия, вкопчват се в остатъците от ранната си младост, и как ли не доказват, че са останали там. Но единственият начин да продължиш да се развиваш, е да ставаш все по-зрял и накрая да остарееш. Всичко друго е нелепо. Не казвам да тичаш преди времето си и да си рисуваш бръчки по челото. А и няма нищо лошо, когато те се появят, да слагаш косата си отгоре. Но би било нелепо да влизаш в аптеката и да искаш лосион против младежки пъпки.

Какво би работила, ако нямаше публичните си изяви?

Бих работила с хора, главно - с деца. Вярвам, че бих била добър лекар, но изпуснах момента да стана. Много хора са ми казвали да зарежа всичко и да стана психоаналитик. Но най-вече - ако имах повече време, бих писала.