България е липа

Разговор с Елизабет Костова за новия й и най-български роман „Земя на сенки“, едно признание в любов към страната ни и нейните сенки

Адриана Попова 30 декември 2017

Американката Елизабет Костова има три деца и три романа. Още първият – „Историкът“, увлекателна интерпретация на мита за граф Дракула, й носи световна слава и става бестселър номер 1 на „Ню Йорк Таймс“. Завършва го през 2004 г., а правата за издаването му са откупени от Little, Brown and Company, подразделение на гиганта „Тайм Уорнър“, за 2 милиона долара, при положение че обичайната сума, която се плаща за първа книга на неизвестен автор в САЩ, е 30 хиляди. Publishers Weekly обяснява това с битката между големите издателства в търсене на новия „Шифърът на Леонардо“ – бестселър, съчетаващ трилър със световна история. Sony Pictures Entertainment купуват филмовите права на „Историкът“ за 1,5 милиона долара. Наскоро Елизабет Костова съобщи, че по романа й ще се снима минисериал. През 2007 г. с дарение от 10% от правата на „Историкът“ Костова създава фондация за творческо писане в България, на която нашата литературна общност дължи прочутите семинари в Созопол, както и преводи на български автори в САЩ и срещите им с отвъдокеанската публика.

фотография Deborah Feingold

А Елизабет дължи фамилията си на българския си съпруг Георги Костов, компютърен специалист. Запознава се с него през 1989 г. по времето на първите демократични митинги. Тогава тя е за първи път в България, идва с колеги от института по музикология, за да проучи отблизо селските традиции и да запише народни песни. Година по-късно двамата се женят в Калифорния, имат 3 деца – сега на 17, 18 и 20 години. Елизабет Костова учи в Йейл, където пее в славянски хор, магистратурата й по изящни изкуства е в Мичиганския университет.

Признава, че още докато пътувала с влака при първото си идване в България, се почувствала странно – всичко наоколо било нов за нея свят, но същевременно усещала, че вече е била тук, че се завръща у дома. В България се развива значителна част от действието в „Историкът“, но голямото й обяснение в любов към страната се случва в новия й роман „Земя на сенки“ (ИК „Колибри“). В нея младата американка Александра Бойд идва в България през 2008 г., за да преподава английски, и още през първия час от пребиваването си се забърква в полукриминална случка, която я отвежда назад в българската история от 40-те и 50-те години на XX век. Запознава се с драматичната съдба на български цигулар, попаднал в един от комунистическите концлагери. Пътува из България, опитвайки се да разкрие една загадка, и се сдобива както с врагове, така и с приятели. А защо не и с голяма любов?

Как стигнахте до „Земя на сенки“?

По изненадващ начин. За 25 години съм идвала в България многократно и по работа, и със съпруга и семейството си. Обичам тази страна от дълго време и исках да напиша нещо в чест на българските си преживелици. Но не можех да намеря начин да го направя. Една сутрин преди осем години се събудих рано и осъзнах, че съм сънувала нещо. Че съм сънувала роман с главна героиня Александра, която е много по-млада от мен, американка. Видях я как пристига в София, знае много малко за България, не говори езици и по причина, която ще научите в книгата, бяга от предишния си живот. В София е само от час, усеща тежък джетлег, когато помага на възрастна двойка и сина им да се качат в такси. Видях и как една от чантите им остава у нея. Когато отваря чантата, разбира, че вътре има урна с прах. Помислих си – това е такова великолепно начало за роман! Александра се опитва да намери тези хора, за да им върне урната, пътува през България и през времето заради „детективската“ си работа. В съня си видях и развръзката и си помислих – великолепен финал! Видях и как книгата лежи на един рафт, беше с меки корици и гръбчето й беше начупено от четене. Събудих се, бях много развълнувана. Нахвърлих си бележки. Разбира се, не бях сънувала всичко. Ако беше така, написването на романа щеше да ми отнеме много по-малко време. Трябваше да открия още много неща, да посетя места и да говоря с хора. Мисля си, че този сън се случи, защото България беше влязла толкова дълбоко в съзнанието и несъзнаваното ми.

Сънувахте ли вече следващата си книга?

Не смятам, че това ще се случи отново. Но ме накара да се замисля колко велики романи съм пропуснала, като не съм се будила рано.

Знаете, че имам 3 деца. За мен беше много важно да ги направя работливи и подредени. Деца, за които се грижиш прекалено много, израстват некомпетентни и несигурни.
В образа на Александра откривам автобиографични моменти – чужденка, която идва у нас и се сблъсква с особеностите на нашия бит и култура. Има много интересни детайли, които впечатляват героинята ви – хавлия в банята, която на пипане е като картон, тъмнорозова тоалетна хартия, еластична като гума, некролозите, за които тя допуска, че са някакъв вид реклама.

Героинята ми е различна от мен, тя идва в България четвърт век по-късно. През 1989 година имаше повече културни разлики. Сега живеем в глобален свят. Ако моите български роднини дойдат в Щатите, много от нещата няма да са им толкова изненадващи. Най-младите живеят в мултимедиен поток, което не беше така за моето поколение. Аз съм на 52. Израсла съм много преди интернет и си мисля, че съм от последното поколение, което можеше да пътува, без съзнанието му да е замърсено предварително. Имали сме телевизия, филми, но те не бяха толкова повсеместни. Едно от големите ми открития беше удивителното българско гостоприемство. Когато дойдох тук през 1989 г., го изпитах многократно. Бях с двама колеги от Америка и докато пътувахме по селата, особено в Родопите, хората ни канеха в домовете си, самите те понякога имаха много малко, но го споделяха с нас. Не само храната и подслона, но и историите си, сърцата си. Американците сме много дружелюбни, но и резервирани. Няма да поканим някой човек от пътя на обяд. Това беше удивително за мен. И Александра го изпитва в романа.

Как реагира на романа най-близкият до вас български читател, съпругът ви?

Той много ми помогна с книгата, четеше и обсъждахме. Мисля, че се гордее с нея. Има подробности, които просто не бих могла да разбера, ако нямаше кого да попитам. Един от българските герои е почти на нашата възраст, израснал през 70-те, 80-те. И нямаше да знам, например, ако той отиде на някакъв рожден ден през 83-а, какъв десерт ще му поднесат. Това, повярвайте ми, го няма в никоя библиотека.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР