Британия - приказка без край

Да се опиташ да опишеш дори една стотна от онова, което Британските острови предлагат като природа, исторически забележителности и култура, в няколко страници, напомня за онзи незабравим разказ на Арт Бъкуалд „Лувърът за четиридесет минути“

Боряна Джанабетска 24 January 2018

Стоунхендж

Снимка: Боряна Джанабетска

 

Тук се издига и магическият хълм Тор, за който преданията са толкова много – вход към отвъдния свят, друидско светилище, място на мъченическата смърт на последния абат на манастира, а в свещения извор, който блика в основата му, според легендата е хвърлен Светият Граал. Прекрасна тиха градина огражда извора – бликащата от него вода се дели на два ръкава, над единия има християнско, а над другия – друидско светилище. По зелените склонове на Тор растат ябълкови дръвчета – и пак според преданието това са ябълките на Авалон, даряващи здраве и сила. Хората, живеещи в къщичките по склона, изнасят щайги с ябълки пред вратите си и слагат табелки: „Заповядайте, хапнете си!“ В друидското светилище продават амулети, колкото пъти съм била там, толкова пъти съм виждала внушителен черен котарак – дълголетник ли е или са цяла династия, не знам, а и поднасят чудесен чай със сандвичи.

И после – нататък, през вълшебството на драматичното корнуолско крайбрежие, мрачните останки от замъка Тинтаджъл, в чиято основа морето се плиска във входа на Пещерата на Мерлин, през очарователния Сейнт Айвс, пълен с картинни галерии и спомени за художниците, оттеглили се в живописното градче, превръщайки го в средище на изкуството. Сейнт Айвс напомня и за друга, по-мрачна страница от историята на Корнуол – тук навсякъде се веят знамената на графството, бял кръст на черен фон. Според мнозина от местните жители това е просто „напудрена“ версия на „Веселия Роджър“, пиратския флаг с череп с кръстосани кости на него. Защото нерядко притиснатите от недоимък жители на крайбрежието са преживявали от плячкосване на кораби, разбили се в крайбрежните скали. И по-лошо – дори палели сигнални огньове, за да примамват умишлено корабите, които се разбивали в опасните рифове.

Потегляме обратно, сред онези възпявани от поетите и прекрасно описани от Джеръми Паксман цъфтящи крайпътни плетове, по тесни междуселски пътища, на които все още може да се случи двама шофьори да си разменят реплики от рода на „Минете, заповядайте“ и „След вас, след вас“ (на нас ни се случи); минахме и през селцата, в които е сниман криминалният сериал „Убийства в Мидсъмър“ – навремето се шегувахме, че при толкова убийства би трябвало там да не е останал жив човек; в действителност селцата изглеждат точно като на екрана, със същата безбурна идилична атмосфера, пълзящи рози по къщите, зелени морави, ездачи по полята, малки чайни и магазинчета.

И обратно към сърцето на Англия, към онази незаспиваща столица, за която доктор Джонсън е казал „Който е уморен от Лондон, е уморен от живота“, и аз до ден днешен съм готова да се подпиша с две ръце под тези думи; Лондон, който въпреки всички отлики на многомилионен, многонационален, световен град е съхранил своята уникалност, в чийто център все още можеш да попаднеш на тихи, съвсем викториански квартали – може би това се дължи до голяма степен и на съхраненото ниско строителство. Но за Лондон хората са писали томове, той е тема на друг разказ, затова го подминаваме на път към суровия и романтичен Север на Острова.

По пътя обаче ще направим една спирка. Ще се отбием в град, за който доскоро кажи-речи никой, освен собствените му жители, не беше чувал. Градче в Мидландс, по-безинтересна от туристическа гледна точка част на Англия, тихо, с красив старинен център и внушителна катедрала – но кой град в Англия ги няма? Говоря за Лестър, който преди няколко години нахлу в новините с вестта, че там, под асфалта на някакъв паркинг, са открити тленните останки на един крал. ДНК анализът доказа, че това са останките на крал Ричард III – мразен, оклеветен, ненавиждан, превърнал се в нарицателно за злодей, предполагаем убиец на собствените си племенници. Крал Ричард III, срещу когото като историческа личност практически не съществуват никакви улики, че е извършил злодеянията, в които е обвиняван от политическата пропаганда на Тюдорите. Крал Ричард III, за когото гражданите на едно близко до Лестър градче записват в хрониката на града „На този ден (денят на битката при Босуърт – б.м.) бе злодейски убит нашият добър крал Ричард“ – въпреки риска, който поемат, тъй като на престола вече седи истинският узурпатор Хенри Тюдор. Последният крал воин на Англия, последният английски крал, загинал в битка. Доскоро се знаеше единствено, че след недостойната гавра на Тюдорите с тялото на убития враг трупът на Ричард е бил изхвърлен някъде или заровен без погребален обред. Съществува предположението, че монасите от манастира в Лестър са успели да вземат тялото и да го положат в земята на територията на манастира – там където доскоро е имало паркинг, а сега е издигнат мемориален туристически център.

« предишна страница следваща страница »
1 КОМЕНТАР
1
Верен читател
26 January 2018, 08:03

Много приятен пътепис. Благодаря за него на г-жа Джанабетска. Смятам да прочета двете книги на Бил Брайсън по същата тема. С интерес ще очаквам следващи материали, посветени на Великобритания.

ТВОЯТ КОМЕНТАР