Ракът на татко се казва Петното

29 януари 2018

Много искам да ви запозная с Петното. Няма да забравя онзи момент, в който научих, че то ще стане част от живота ни. Бях бременна в четвърти месец и почиствах селската стая, когато сестра ми се обади от болницата и с треперещ глас ми каза: „Моля те, само не се вълнувай, всичко ще бъде наред, но татко има рак на белия дроб.“. Затворих и заплаших всички Богове, светци и ангели, че само ако посмеят да ми вземат и него, няма да простя на никого. И тогава татко се прибра и ми разказа за Петното.

Каза ми: „Имам голямо Петно на белия дроб. Видях го на снимката. Много голямо, 15 см. Ето защо все съм отслабвал, а уж бях спрял цигарите.“ Стиснах зъби и бодро казах: „Нищо. Докторите ще преценят как да го лекуват.“ И така от февруари до май месец той чакаше антибиотиците, които ще му предпишат. Tака й вика на химиотерапията. Заживяхме с Петното. Още живеем с Петното. Само веднъж си позволих да попитам сестра ми дали татко знае, че има злокачествен тумор, който обхваща почти целия му дроб. И двете сме убедени, че той е наясно, разбира, но е възприел, че ще лекува диагнозата „Петно“. И това наистина му помага.

Ето няколко факта за Петното:

То те предизвиква. Помня как се бях разкрещяла на баща ми: „Ще ти отворя устата и ще ти натъпча храната насила, чу ли?“. Бях безпомощна, той също. 39 кг. телесна маса, която лежи на леглото и се опитва да яде компоти, защото апетит липсваше. Когато му крещях, винаги повтаряше: „Ти не знаеш какво е. Не мога да се храня.“. Наистина не знаех. Нямах право на подобно поведение. Това не е моята битка. Негова е. Аз трябва да съм до него, за да му поема ръката, ако той пожелае. Поех я, защото я протегна.

Съществуването на Петното не е слабост. Не е отричане на болестта, не е отказ от лечение, не е отказ от борба, не е отказ от живот. В съзнанието на баща ми Петното изключва „онзи“ изход, който неизменно предхожда диагнозата рак. Вид бягство от реалността, която аз подкрепям и му помагам все по-бързо и по-бързо да бяга от нея. Тичам редом с него. И не искам да спираме. Постоянно повтаря как аз и сестра ми сме го извадили от гроба за още някоя друга година. С гордост го повтаря. Като победител, тежащ след близо година цели 55 кг.

И Петното носи болка. След вливането на антибиотиците татко все повтаря как има чувството, че го бият с колове. Лекарствата засягат ставите му и дори не искам да се замислям за болката. Всеки път повтаря как няма да ходи повече и всеки път си хваща колата и стриктно се явява на определената дата за вливка. Замислям се каква борба води със себе си, с желанието си да поживее още, с разума и онова първично и емоционално „Писна ми, каквото ще да става!“. Но Петното си остана Петно, а не злокачествен рак на белия дроб, от който ще се мре…

Петното те кара да не забравяш. Баща ми все се връща към деня, в който разбра, че е болен. Връща се на пейката пред болницата на която лежа, защото нямаше сили да чака пред лекарския кабинет, връща се към момента, в който сестрите го снимаха, защото не вярваха колко е слаб и в същото време жив, връща се в дните, в които се мъчеше да яде, за да оцелее, помни страха. И не иска да забравя, защото цени настоящето и трите филийки, които хапва за закуска, обилната вечеря, възможността да ядем пуканки заедно и да обсъждаме досадните пенсионерски предавания, които гледа.

Петното те кара да копнееш живота. Кара и другите да го копнеят заедно с теб. Защото няма да забравя как се разтреперих, как потънах, после някак изплувах и накрая просто закопнях – да пия дълги години компотите му от кайсии, да ям от захаросаната печена тиква и леко пресолените му супи. Да чувам как хърка на поредния проспан филм, да слушам какви хиени били българските политици и да виждам блясъка в небесно сините му очи, когато сме около него.

Благодаря ти, мило Петно, че някак почваш да се смаляваш. Кротувай там, че дядо ти Митко трябва лятото да тича след внучка си, тъй като аз имам намерение да си почивам, да си пия кафето на верандата и да ги наблюдавам. Така че, просто кротувай.

П. С. Сега по Коледа му порасна коса, ама бяла, заради „антибиотиците“. Каза, че приличал на дядо Коледа.

http://zadushichkata.com/

https://www.facebook.com/zadushichkata/

ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР