Днес голямата българска актриса Стоянка Мутафова става на 96 години. Честитим й от сърце и й пожелаваме още звездни мигове на сцената с чудесния портрет, който й прави нейната колежка Емилия Радева в книгата си „Ние, артистите“.

Стоянка Мутафова, червенокосият клоун
откъс от книгата „Ние, артистите“ на Емилия Радева, ИК „Книгомания“

И какво мощно женско присъствие – прическа, тоалет, кожи, шапки и перли – бели, розови, сиви. Портрет на актриса от световна величина. Със завидни познания по литература, история, поезия, живопис, музика, изкуство... И с махленски провиквания и крясъци към хора от различните служби в театъра, предани нейни фенове. Безапелационна, със самочувствието на примадона! Те всички я приемаха такава, каквато е, защото силата на нейното обаяние се криеше в противоположностите в натурата й. Подобно на жените от плебса, Стояна се оплакваше в пресата или телевизията, че трябва да направи ремонт на вилата си в Драгалевци, че хладилникът не работи, че готварската печка е за изхвърляне и как да купи нова, че Муката е без работа и прочие и прочие. Ядосвах й се! Нямаше никакво основание, недостойно беше да напомня за недостиг на парични възможности за покриване на битовите харчове...

Мъчех се да я оправдая и намирах доводи. Тя искаше съзнателно да се приравни към действително неимеющите и техните материални проблеми. Дразнеха ме историите за политическата й принадлежност – че била член на БКП, а при демокрацията си захвърлила партийния билет. Стояна съвсем простичко, сякаш разказваше хумореска, с комедийна непосредственост ми сподели как от „Горе“ предложили на нея и на Невена Коканова да влязат в партията, как двете приели, все едно им предлагат роли. „На партийки, ма Емо...“ За нея и за Невена това членство си било една шега. Демокрацията ги отървала от него и това с нищо не накърнило общественото им театрално положение, най-вече любовта на публиката... Добавяше и че не търпи никаква политическа рамка на поведение, приятелство, творческа изява, гражданска позиция, човещина.

Стояно, душата ти е ранима, състрадателна, болна от обич и вина към дъщеря ти Мария – Муката, че не си могла да сториш необходимото детето ти да намери своето място в театралното поприще. Трогваш ме с дълбокото си любовно чувство към Нейчо*. Възхищавам се на физическата ти издържливост, на неистовото желание да играеш, на духа ти! Оптимистично гледаше на съпровождащите те произшествия: падане, чупене на ръка, крак, изгаряне, отравяне и прочие... След кратък възстановителен престой отново се втурваше да репетираш и да играеш. Опитвах се понякога да те убедя, че трябва да намалиш участията си и пътуванията на гастроли в провинцията, а ти кратко и категорично ме убеждаваше в противното: „Емо, да си остана вкъщи, да се караме с Муката и да чакам смъртта си?!

Реши се и след години колебания и страх направи операция на едното си око – успешна! Каниш се да оперираш и другото. Държиш ни в напрежение, непредсказуема в решенията и в действията си, несъкрушима, с неистово желание за живот, игра и признание. Драматична актриса, комедиантка, клоунеса, изкачила достойно върха на актьорската пирамида... Вярвам, че името ти ще бъде вписано в „Рекордите на Гинес“. Чувам прословутите ти думи: „Емо, родих се по времето на царя, живях по времето на комунизма, сега по време на демокрацията, в България, членка на Европейския съюз... И все си бях артистка, и още съм такава!“.

Стояно, бъди ми! Доставяй радост, емоции, смях, докосвай надълбоко душата на българския, европейския и световен зрител! Да ти е честит рожденият ден – 2 февруари!

Вярвам, че ще одобриш и уважиш написаното, защото вложих ценни преживявания, открития, поуки, уроци по човешко и актьорско поведение. Защото е поднесено с чувство за възхита и обич към общата ни работа... И с мъничка доза критически полъх...