Житие и страдание бедного Духомира и кучето му Хектор фон Кройценберг
eva.bg 03 February 2018
Какво правиш с главен герой, който се казва Духомир и който се опитва да накара кучето си Хектор фон Кройценберг да проговори чужди езици – кравешки, котешки, с цел участие в рекламни клипове? Правиш „Оксиморон. Нечовешки роман” - новата книга изпод компютъра на Михаил Вешим, в която са описани преживелиците на езиковеда Духомир Пенев, университетски преподавател, чакащ бебе, със съпруга домакиня и тежък кредит на врата. Най-хубавото в метода Вешим е, че житейските трудности не са описани с хленч и самосъжаление, а с омекотяващата дистанция на хумора и самоиронията.
Корицата и илюстрациите на „Оксиморон. Нечовешки роман” са дело на Иван Газдов.
Щом излязоха на улицата, езиковедът подръпна господарски повода и насочи кучето към полите на Витоша. Там, в ниските гънки на планината, имаше пътека, лека и мека за ходене. Пенсионерите я използваха за ежедневните си разходки сред природата и я наричаха помежду си Алея на здравето.
Преди до поемат по „алеята“, човекът и кучето минаха покрай скъпарски имоти, оградени с непрестъпни зидове. Отвътре ги усетиха зли кучета и ги залаяха. Хектор на свой ред им отвърна – имаше висок, силен лай.
– Отпусни тоя глас! – насърчи го Пенев. – Точно така, момче! Не се притеснявай да се изразяваш свободно!
С такива думи целеше да го насърчи. За да постигат успехи в обучението, обучаемите трябва да бъдат насърчавани. Знаеше го от личния си педагогически опит.
Вървяха по чер път през ливадите към боровата гора – „здравната алея“ започваше оттам. Близо до гората видяха пасяща крава. Приличаше на швейцарска – кафява, на бели петна. Като слязла от обвивката на шоколада „Милка“.
– Виж, Хекторе! – показа му я Духомир. – Погледни Милка! Кажи сега, как прави кравата!
Хектор се спря и загледа рогатото добиче. Ноздрите му потрепнаха – изглежда, улови мириса на говедо.
– Баф! – джафна кратко. – Джаф-джаф...
– Не „джаф“! – поправи го неговият учител. – Кравата прави „Мууу!... Мууу!“.
Духомир клекна пред муцуната на кучето и гледайки го в очите, продължи да мучи като истинско говедо. Имаше някаква надежда, че това ще отключи езиковия център в кучешкия мозък.
Някой зад тях се изкашля – малко насила. Пенев спря да мучи и обърна глава – зад гърба му стоеше неговият колега от университета, асистентът Чаталски.
– Май се явявам в неподходящ момент...
– А, Тенчо! – изненада се Духомир. – Как се радвам да те видя!
Макар че никак не се радваше. Напротив – най-малко искаше да среща Чаталски в този момент.
– Къде по тия места? – попита Пенев.
– Бягам в гората! – Чаталски бе по спортен екип, анцуг и маратонки.
– Бягане за здраве?
– Не, от кредитори! – обясни колегата. – Гледам по-малко да съм си вкъщи, че са ме налазили съдия-изпълнители... Ами вие?
– Ние...
Пенев погледна към Хектор. Хектор пък гледаше кравата.
– Не си се мяркал в университета от месец...
– В неплатен съм. Работя вкъщи...
– Доктората ли пишеш?
– Пиша... – смънка Духомир. – Но не остава време... Занимавам се с него по цял ден.