Моите 7

Ирина Иванова 04 февруари 2018

В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Ирина Иванова и "Нейните 7

 1. „Не се страхувам да се влюбя в един мъж. Не се страхувам и да го застрелям”     Ани Оукли, най-великата жена стрелец в историята

Моята история на седмицата е тази на Ани Оукли или Малката Мис Точен изстрел, една от най-известните жени в Америка от края на 19 в., истинска звезда и легенда от шоуто „Дивия Запад” на прочутия Бъфало Бил. На 8-годишна възраст, под зоркия поглед на баща си, Ани отстрелва първите си пъдпъдъци – семейството е много бедно и ловът е начин да си доставят храна. На 15 години тя участва в състезание по стрелба в Синсинати, като излиза срещу професионалния стрелец с вряща ирландска кръв във вените Франк Бътлър и го прави за смях пред очите на всички. Той обаче се влюбва толкова лудо, че едва я дочаква да навърши 16, за да се ожени за нея. Двамата пътуват с шоуто из цял свят, а в Европа изнасят представления пред кралски особи и политическия елит. Ани е изключително красива и женствена и когато не стреля и не язди коне, се занимава с типично „женски” занимания като бродерия и отглеждане на цветя. Въпреки това е убедена, че истински свободна е онази жена, която може да държи пушка със същата лекота, с която държи и бебе.

Любим на публиката бил номерът, при който Франк Бътлър излизал на сцената, палел си пурата, а Ани стреляла и куршумът й отнасял огънчето на пурата. Била толкова изумително точна, пък и невероятна ездачка отгоре на всичко, че дори вождът на сиуксите, легендарният Седящия бик, който също участвал в шоуто на Бъфало Бил, й подарил специални кожени мокасини, с което й показал, че гледа на нея като на своя дъщеря. Във времена, в които жените основно готвели, чистели и раждали деца, Ани Оукли водела вихрен, приключенски живот. Английската кралица Виктория пожелала лично да се запознае с нея, италианският крал Умберто й бил върл фен, а кралят на Сенегал пък й предложил странна, макар и високоплатена работа – да му помогне с контролирането на тигровата популация в страната му. През Първата световна война Ани оглавява група от 50 истински амазонки, обучени от нея, и пише писмо с молба да ги включат в бойните действия, но това така и не се случва. Двамата с Франк Бътлър живеят заедно цели 50 години, но нямат собствени деца. Когато Ани умира от левкемия на 67-годишна възраст, Франк (с 10 години по-голям от нея) така и не успява да се справи със загубата и си отива само 18 дни по-късно. Малко преди смъртта си Ани печели и последната си битка – осъжда десетки вестници, принадлежащи на магната Уилям Рандолф Хърст, разпространили новината, че е станала наркоманка, а спечелените пари раздава за благотворителност.

Защо разказвам тази история? Защото сред нароилите се феминистки напоследък, така и не намерих дори една, която да е истински заразителна и вдъхновяваща – за мен, разбира се. Всичките ми изглеждат ... тенекиени феминистки, политически, добре платени. И изведнъж историята на Ани Оукли ме... „отстреля”.

2. Видеото

Когато бях дете и после тийнейджърка, майка ми – инженер по образование, учила не знам колко си висши математики, но с ръце на баячка и знахарка – беше леко разсеяна като майка и често бях единственото момиченце без панделки на празниците в училище, без домашно приготвени сладки за рождените дни и с буквално един и същ подарък за трета поредна година на новогодишните тържества. Обаче за сметка на това мама от най-ранна възраст ни посвети и двете със сестра ми в своята най-голяма страст, а именно – извънземните. И трите четяхме като луди за извънземните, космоса, звездите, черните дупки, многоизмерната вселена и прочие. Оттогава това са ми едни от най-любимите теми. Опитвам се да обясня защо толкова се впечатлих, буквално онемях, когато видях това видео преди няколко дни във фейсбук профила на моя приятелка. Оказа се, че то отдавна „пътува” из мрежата, но просто не ми е попадало. Видеото илюстрира (доколкото това е възможно) мащаба на нашата планета Земя на фона на нашата Слънчева система, на нашата галактика и на Вселената въобще (пак доколкото това е възможно). Удивителното е, че въпросните мащаби те отчайват и изпълват с надежда едновременно. Така например едва сега разбрах какво горе-долу означава 1 светлинна година и вече когато прочета новината, че учените са открили планета „само” на 39 светлинни години, това ми говори нещо, а именно, че в случая думата „само” е един вид философско понятие. Магично е.

 3. Ревюто пролет-лято на On Aura Tout Vu

Eдинствените българи в света на висшата мода – Ливия Стоянова и Ясен Самуилов и тяхната модна къща, ситуирана в Париж, On Aura Tout Vu (от фр. Мислите, че сте видели всичко) – винаги са били повод за гордост лично за мен, като българка, а вярвам, че и за всички нас. Дрехите и аксесоарите им са изключителни и те работят както със световни балетни трупи, така и със звезди като Лейди Гага, Кейти Пери и още много други. Обожавам техния андрогинен, строг, същевременно секси и понякога с нотка на бруталност стил. Възхищавам им се и наистина се гордея с тях! (Да не говорим, че името на дъщеря ми Ливия е „взаимствано” от това на нежната половинка на този превъзходен творчески тандем).

 4. „Героят с хиляда лица” на Джоузеф Кембъл – книгата на годината, според мен!

За първи път чух за Джоузеф Кембъл на лекциите по драматургия на проф. Станислав Семерджиев, настоящия ректор на Академията. Бях силно впечатлена от това, че „Междузвездни войни” и други култуви филми – всъщност огромна част от американското кино – са драматургично основани на теорията на Кембъл. После се оказа, че мъжът ми отдавна си е купил книгата му „Маските на Бога”, само че на руски език. И сега, когато разлистих великолепното издание на „Героят с хиляда лица” (ИК "Елементи") не можах да се откъсна часове наред. Това е една от най-увлекателните книги, които въобще съм чела. Иска ми се, докато дойде пролетта, да се затворя някъде и да я изчета от кора до кора, без да трябва нищо друго да правя. Не просто я препоръчвам, ами направо мисля, че трябва да е наказуемо да не я прочете човек. Така де.

 5. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” на 70 години.

На 28 януари 2018 г. Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов” навърши 70 години. Приемането ми в НАТФИЗ, специалност Кинознание, промени живота ми и там срещнах хора, които наистина, с чисто сърце и без грам куртоазия винаги ще наричам мои учители. Да не говорим за приятелите, за филмите и книгите, с които се запознах, благодарение на Академията, както и за студентите, на които имам удоволствието и привилегията да водя часове. Да не говорим за това, че там срещнах и мъжа ми. Каквото и да се случи в бъдеще, част от сърцето ми винаги ще принадлежи на НАТФИЗ. Честит юбилей на моята Академия и нека да бъде!

6. Ще запомня тази седмица и с Голямото захранване след петдневното гладуване на чай и плодове, което проведох на своя глава, но пък, струва ми се, успешно. Усещането да опиташ зеленчуци на пара, супа, парче сирене и на седмия ден дори парче пилешка пържола на скара, след като пет дни си консумирал само плодове и чай, е най-вкусното усещане на света. По-вкусно дори от самите зеленчуци, сирене и пържола някак. Хубаво е да си изчистиш и изостриш сетивата.

7. Мислих си за нещо тази седмица – как сме склонни да „харесваме” проблемите, болестите и нещастието на другите, буквално. Огромна част от нас са винаги готови да симпатизират на някого, на когото съчувстват по един или друг повод. Много по-отворени сме в такива случаи, веднага се задейства рефлексът – този човек си има достатъчно проблеми, мога да го харесам, защото не искам в никакъв случай да съм на негово място. И от тук нататък раздаването е пълно. Но ако някой не дава поводи за съчувствие (не че си няма, просто не ги дава) – тогава законите на джунглата влизат в сила. Наблюдавам го непрекъснато, често и в собствените си реакции, и не ми харесва. Георги Господинов май беше казал нещо за „културата на щастието”, която не вирее по нашите географски ширини. Понякога не само нуждаещите се имат нужда от емпатия, така да се каже. Но не искам да приключвам така сериозно. Затова отсега ви поздравявам с тази понеделнишка Мона Лиза и ви (и си) пожелавам прекрасна нова седмица!

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР