Вечеря на свещи с Деян Донков

Деян и най-тъмната част от нощта

За 10-те дни, в които двамата с Радина са живели с грешно поставената му диагноза рак, за синовете му, за "Калигула", за слуховете и легендите, които витаят в публичното пространство - Деян Донков пред EVA

Лилия Илиева 23 February 2018

Снимка: Микаел Стефанов

 

А как обясни на Деян, че ще има братче? И той как го прие?

Той си има още едно, другият син на Ася. И е наясно. Много пораснал мъж вече. Помага. Гледа Христо, когато Радина я няма, дава му да яде. Знае как да действа с дете. А аз му казвам: „Един ден ще си баща, ще ти е много лесно.“ Мъжете по принцип са си дървени, но аз... имам силно женско начало. Даже на Радина в началото й показвах как да го къпе. Тя се паникьосваше. За мен е истинско удоволствие да се грижа за Христо. Когато съм свободен, прекарвам целия си ден само с него. Когато децата са около теб, усещаш, че не си най-важният.

Помня, че беше присъствал на раждането на Деян. А на Христо?

Исках, но не стана. Бях в болницата, той се роди на обяд, а вечерта беше премиерата на първото ми дете като режисьор – пиесата „В очакване на Годо“, в която и играя. Така стиснах ръката на Иван Бърнев в тъмното след ръкоплясканията, че той ме погледна притеснено. Празнувахме, разбира се, но докато се отвържа от този шок... Ако има текст, на който да са се провалили най-много режисьори, то сигурно е „Годо“. Безобразен, пиесата с най-много „защо“. Години ми бяха нужни да я разкодирам, да създам своя версия. Исках да го направя през Бекет. Радина ми подари две книги – „География на Бекет“ и неговия роман „Мерсие и Камие“ – и моите подозрения за това, какво се случва и казва в „Годо“, се оказаха на прав път.

Какви приказки разказваш на децата си?

Не ги знам наизуст. Бавно уча текстове и бързо ги забравям. На Деян като по-малък му четях. Те и на мен не ми разказваха приказки като малък. Пращаха ми Торбалан. Имах си един истински Торбалан – нек’ъв чичи. Бях много, ама много голямо диване. Давил съм се, аз съм ти разказвал. Не слизах от колелото, бях все в рани. До ден-днешен ми е хубаво с рани. Ето виж – синки. И чичото намятал черна роба и с гердан от лук и зъби идвал да ме обуздае. Ревял на прозореца отвън, за да ме плаши. Аз се завирах под леглото. Продължи година-две. Един ден помня, седя под леглото, той ми говори и си казах: „Край с това! Торбалан или аз!“ Изпълзях и му скочих. Започнах да го бия. Майка ми изтича, не могат да ме озаптят. И знаеш ли какво стана с Торбалан? (Прави дълга пауза.) Удари го гръм! Под един орех.

Ха-ха-ха-ха! Деяне, това са измишльотини!

Питай майка ми, бе! Звъни ей ся! След години ми хрумна да питам – бе, какво стана с тоя Торбалан, щот, викам, след като му скочих, никога не се върна. Майка ми каза – ми умря. Как умря! Ми удари го гръм под един орех. И го убил. Не успях да се запозная с него. Не знам кой е. Сериозно! Аз не се радвам за това.

Тази пиеса за мен е катарзис. Прекрасен! Като дълбока изповед. В нея аз наистина си отварям душата.
Говориш често за един отец.

Отец Николай. Случайно не случайно го срещнах. Коко Азарян казваше: „Случайността е другото име на Бога.“ Появи се, когато открихме брутална инфекция на крака на Деян. Беше на два месеца и забелязах, че едното му краче е подуто. Тогава отецът ни покани в дома си, даде ми светена вода от река Йордан. С нея пръсках малкия и казвах нещата, които ме научи отецът. И му разтривах крачето в продължение на година. Накрая докторът каза, че се е случило чудо. Ако ти покажа снимки, гледаш как на детето ти – новородено, на единия крак има кост, на другия почти е като разложена. Според природните закони трябваше да умре или да му отрежат крака. А сега играе футбол. Вратар е на Левски, и аз обичах да съм вратар. Играех непрофесионално, но много обичах. През летата играех и баскетбол. Много бащи занимават децата си с плейстейшъни, но аз отказвам. Тъпи ми се струват. Ние двамата си говорим. За всичко. Той свири и на китара и сега мислим да го пласираме за Музикалното.

Как го учиш да бъде мъж?

Какво значи мъж? По-важно е да бъдеш човек. На Деян винаги съм му говорил да живее достойно. Да не се срамува от това, което прави, да не се хлъзга по повърхността и да знае, че е част от всички, но не е важно да прави същото като тях. Казвам му – трябва да осъзнаеш, че си уникален, да слушаш себе си и какво ти казва сърцето. Той е добър, много човечен. Обича да помага. Е, малко е разсеян и мързелив като всички деца – оф ся да се изкъпя ли?... А оня ден ми казва: „Аз знам, че ти си се бил! Мама ми е разказвала.“ Викам: „С кого съм се бил, бе? Там като тийнейджър може. Но боят не е решение.“ Насилието не решава проблемите. И му разказах няколко случки. Аз до голяма степен съм пацифист. По-добре изяж два шамара и избягай, тръгни си. Майка ми е съдебен лекар – затова го казвам.

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР