Дечица, обръща се към нас Ирит с характерния си дрезгав глас, вие сте бивши хаджии. И веднага се поправя – бъдещи хаджии. Българският й е като на дългогодишен емигрант, който е позабравил някои думи, не като на чужденка. А в нея няма нищо българско... освен бившия й съпруг, български евреин, който се преселва със семейството си в Израел. Там среща Ирит, която е родена в Израел от родители, избягали по време на Втората световна война първо от Полша, после – след войната – от Съветска Русия към Обетованата земя.

Двете семейства, полското и българското, живеели двор до двор. Ирит гледала как българите сушат чушки на простора, как правят всичко заедно и били толкова много – деца, родители, баби, чичовци, лели. За първи път виждала цяло семейство. Повечето нейни роднини загинали в Освиенцим и тя имала само майка и баща. Била абсолютно очарована от многолюдната фамилия на съседите и си казала – един ден ще се омъжа за някого от тях. Така и станало. Съпругът й я довел в България, където следвал медицина, тя също записала да учи висше – биология, тук се родило първото от трите им деца. Толкова обичам България, дечица, казва Ирит към пълния с туристи автобус, с който ще се возим през няколкото дни на екскурзията ни в Израел. Шофьорът е едър мъж с изрядна бяла риза и пистолет на кръста. Чудя се дали някъде в автобуса няма скрито и някое узи. Все пак в тази страна грижата за сигурността е превърната в изкуство. А и всички са изкарали казарма – момчетата ходят задължително по 3 години, момичетата – по две. Само силно религиозните евреи са освободени от военна повинност, както и от необходимостта да работят. Държавата ги издържа с данъците на останалите, които стигат до 60% от доходите.

Ирит е силно светска жена и казва, че такива като нея, нарича ги „нормалните“, са 60% от населението на Израел. Останалите са религиозни и араби. Но и тя като всички евреи има мезуза на входа на апартамента си. 

Мезуза: продълговата кутийка, в която върху специален пергамент религиозен калиграф е изписал молитвата Шма и думата шаддай, която се тълкува като „Пазещ дверите на Израил“. Ще я видите и на входа на софийската синагога. Сувенирни мезузи се продават в арабските дюкянчета по Виа Долороса в Йерусалим.

Мезуза има и на вратата на стаята ни в еврейския хотел в Назарет. Настаняваме се в петък следобед, когато вече е започнал шабат. Ще продължи до съботния следобед. Шабат е много специално време. Колите по улиците на градовете намаляват драстично, остават основно туристическите автобуси. По време на шабат добрият евреин не трябва да шофира и да включва електрически уреди. В хотела ни имаше специален шабат асансьор, който беше програмиран да спира и отваря врати на всеки от етажите, издавайки пронизителни звуци. Можеш да се возиш в него, без да трябва да натискаш копчета. Е, разбира се, отнема известно време да стигнеш от първия до 11-ия етаж, но пък не нарушаваш забраните на шабат.

В този хотел ядохме най-вкусната храна за целия ни престой. Кашер. Вечерта имаше месни ястия, които се поднасят с едни прибори, на сутринта – само млечни, с друг комплект прибори. Алкохолът под формата на бира се продаваше отделно.