В момента коректурите на новата си книга „Тъй рече Виктор“. Тъй като не чета каквото съм написала, ми се налага да минавам по текста след като върху него е работил редактор и коректор, защото някоя буква може да промени думата, която съм искала да кажа. До края на месеца трябва да има премиера. Иначе препрочитам стари книги, тъй като преводите им са много добри - „Живот в огъня“ на Марина Цветаева под съставителството на Цветан Тодоров, „Братя Карамазови“ и „Идиот“ на Достоевски, Джеймс Олдридж „Един последен поглед“. Някои от новите издатели не оставят преводачите да работят на спокойствие, пресират ги. В резултат на това съм попадала на дебела книга, в чиято първа част героинята е Абигейл, във втората – Абигал. Не всички издатели са почтени към своите читатели – спестяват от редактори и коректори. А и са малко истински грамотните редактори, редактор е професия, а коректор – още по-важна. Не всеки завършил българска филология може да бъде коректор. От упражненията на самозванци резултатите са нещо като „Срещата им беше край гроба на Наполеон“, цитирам превод на Реймънд Чандлър от руски. На руски гроб е ковчег, саркофаг, а могила – гроб. Та в превода излиза, че срещата е била едва ли не на Новодевичето гробище, а не край саркофага на Наполеон в църквата в Дома на инвалидите в Париж.

На децата си четях на глас Ръдиард Киплинг, до там, че го знаех почти наизуст. Това май е единствената детска литература, която прочетох на възраст, която не е за нея. Като дете, тъй като се научих да чета на 4 години и малко, започнах направо с книгите за възрастни, пропуснах тези с картинките. Наваксах си частично с децата, на които четох приказките на братя Грим, български народни приказки... Виж, от приключенската литература не можах да прочета „Винету“, само „Квартеронката“ и „Бялата ръкавица“.

Сега се въздържам да препрочитам книгите, които са ме екзалтирали на 16 години, представям си как ще ми изглежда сега „Конникът без глава“ да речем. Наблягам на братя Стругацки – няма нищо по-добро от „Понеделник започва в събота“ и „Трудно е да бъдеш бог“. Знам наизуст почти всичко написано от Богомил Райнов, но го чета пак и пак, както Димитър Димов, Димитър Талев – вселени!

Абе хубаво е да се чете, даже и лошите книги трябва да се четат, иначе как ще разпознаем хубавите?