"Слезнах от лодката, само за да родя децата си"
Голяма домошарка съм, казва за себе си жената, която 20 години не е слизала от лодката, докато ни развежда из къщата си в Панчарево
Румяна нейкова
Басейнът – кошарка
„Най-спокойна съм, когато оставям Марио да си играе вътре – обяснява олимпийската шампионка. – Забавлява се чудесно, ето например с тази Чебурашка, талисмана на Русия в Пекин, който ми подариха състезателките от техния отбор. Иначе Марио тича нагоре-надолу, а още е нестабилен.”
Къщата в Панчарево, в която тя не е приемала журналисти и прави изключение само за екипа на EVA, още не е съвсем довършена и крие клопки за по-малкия син на Руми. 2-годишният юнак, гласен за момиче и кръстен на майка й Мария, в момента е на детска градина. „Много държа да расте сред връстници. Децата, отглеждани затворени вкъщи от баби, не са моят идеал.”
Колкото до Емо, той вече е първокласник. „Всички в училището ме познават, но понякога ми се иска да не беше така, защото е много палав и ме е срам, когато се оплакват от него.” Свръхенергията му Руми се опитва да пренасочва в плуването, на което го е записала от 2 години. „Поне три пъти седмично децата трябва да са в зала или на стадион. Спортът учи на такава дисциплина, с която после минаваш много по-лесно през живота. Дава ти много по-ясна оценка за всичко. А какво възпитават анимационните филмчета, с които растат нашите деца? Докато аз можех да гледам „Синьо лято” и „Арабела” безкрайно, а най-любим ми беше „Неочаквана ваканция.”
Румяна пък отдавна чака своята истинска ваканция. Не е слизала от лодката цели 20 години, освен за да роди двете си момчета. За Пекин подновява тренировки само 4 месеца, след като Марио поема първия си дъх (”Раждането е като допинг за спортистките, защото си почиваме и се зареждаме с енергия.”).
„Мислех, че най-накрая е дошло времето за пълна почивка, но всъщност никога не съм била по-заета. От сутрин до вечер ме търсят за интервюта, церемонии, реклами, имам по 6-7 ангажимента на ден – никога не съм очаквала подобна реакция. Вече дори започнах да отказвам някои покани.“
Темата е една от най-болните за звездата, която, заради липсата на място за тренировки в София, с месеци се откъсвала от дома си. „Няма нищо по-тъжно от това да те изпращат два чифта очи, пълни със сълзи, и да чуваш „Искам мама”. Дори се улавям, че нямам особени наблюдения върху характерите на децата, защото не съм живяла дълго с тях. Емо все пак ми се струва по-отворен за преговори, а малкият е голям калпазанин”, смее се Руми. За нея плакатът „Мама е златна. Браво, татко!”, с който малките посрещнаха нея и баща си Свилен от Китай, е най-голямата награда. „Бяха го измайсторили в последния момент. Почувствах се страшно горда и въпреки че едва ли точно разбират какво се е случило, никога няма да позволя децата да живеят в сянката ми. Ще направя всичко, за да се развиват по свой път, да са амбициозни като родителите си.”
Млада булка
За Свилен, без когото твърди, че никога не би успяла, Нейкова се омъжва едва 19-годишна. На въпроса защо се дава толкова малка, отговаря лаконично: «Излъга ме». Оттогава тя изоставя моминската си фамилия Джаджарова. Младоженецът е на 28, а сватбата – в Панчарево, мястото, което през 2005 става техен дом. За удобство съпрузите са запазили апартамента си в «Редута», а за олимпийската титла получиха и жилище от 100 кв. м в «Красно село» от Столична община.
Нейкова не може да се нарадва на обширния двор в Панчарево, от който се открива великолепна гледка. «Сега гората се прошари в жълто, но допреди няколко дни беше зелена», сочи тя и прави нов неуспешен опит да извади трънче от роза от показалеца си. «От тази глупост ще ми се възпали пръстът. Сутринта чистих розите, които ужасно бодат». Със Свилен са посадили също храсти и овошки, други са наследили от предишните собственици. Отвреме навреме тишината нарушава поредната тупнала от дървото круша.
„Най-спокойна съм, когато оставям Марио да си играе вътре – обяснява олимпийската шампионка. – Забавлява се чудесно, ето например с тази Чебурашка, талисмана на Русия в Пекин, който ми подариха състезателките от техния отбор. Иначе Марио тича нагоре-надолу, а още е нестабилен.”
Къщата в Панчарево, в която тя не е приемала журналисти и прави изключение само за екипа на EVA, още не е съвсем довършена и крие клопки за по-малкия син на Руми. 2-годишният юнак, гласен за момиче и кръстен на майка й Мария, в момента е на детска градина. „Много държа да расте сред връстници. Децата, отглеждани затворени вкъщи от баби, не са моят идеал.”
Колкото до Емо, той вече е първокласник. „Всички в училището ме познават, но понякога ми се иска да не беше така, защото е много палав и ме е срам, когато се оплакват от него.” Свръхенергията му Руми се опитва да пренасочва в плуването, на което го е записала от 2 години. „Поне три пъти седмично децата трябва да са в зала или на стадион. Спортът учи на такава дисциплина, с която после минаваш много по-лесно през живота. Дава ти много по-ясна оценка за всичко. А какво възпитават анимационните филмчета, с които растат нашите деца? Докато аз можех да гледам „Синьо лято” и „Арабела” безкрайно, а най-любим ми беше „Неочаквана ваканция.”
Румяна пък отдавна чака своята истинска ваканция. Не е слизала от лодката цели 20 години, освен за да роди двете си момчета. За Пекин подновява тренировки само 4 месеца, след като Марио поема първия си дъх (”Раждането е като допинг за спортистките, защото си почиваме и се зареждаме с енергия.”).
„Мислех, че най-накрая е дошло времето за пълна почивка, но всъщност никога не съм била по-заета. От сутрин до вечер ме търсят за интервюта, церемонии, реклами, имам по 6-7 ангажимента на ден – никога не съм очаквала подобна реакция. Вече дори започнах да отказвам някои покани.“
Темата е една от най-болните за звездата, която, заради липсата на място за тренировки в София, с месеци се откъсвала от дома си. „Няма нищо по-тъжно от това да те изпращат два чифта очи, пълни със сълзи, и да чуваш „Искам мама”. Дори се улавям, че нямам особени наблюдения върху характерите на децата, защото не съм живяла дълго с тях. Емо все пак ми се струва по-отворен за преговори, а малкият е голям калпазанин”, смее се Руми. За нея плакатът „Мама е златна. Браво, татко!”, с който малките посрещнаха нея и баща си Свилен от Китай, е най-голямата награда. „Бяха го измайсторили в последния момент. Почувствах се страшно горда и въпреки че едва ли точно разбират какво се е случило, никога няма да позволя децата да живеят в сянката ми. Ще направя всичко, за да се развиват по свой път, да са амбициозни като родителите си.”
Млада булка
За Свилен, без когото твърди, че никога не би успяла, Нейкова се омъжва едва 19-годишна. На въпроса защо се дава толкова малка, отговаря лаконично: «Излъга ме». Оттогава тя изоставя моминската си фамилия Джаджарова. Младоженецът е на 28, а сватбата – в Панчарево, мястото, което през 2005 става техен дом. За удобство съпрузите са запазили апартамента си в «Редута», а за олимпийската титла получиха и жилище от 100 кв. м в «Красно село» от Столична община.
Нейкова не може да се нарадва на обширния двор в Панчарево, от който се открива великолепна гледка. «Сега гората се прошари в жълто, но допреди няколко дни беше зелена», сочи тя и прави нов неуспешен опит да извади трънче от роза от показалеца си. «От тази глупост ще ми се възпали пръстът. Сутринта чистих розите, които ужасно бодат». Със Свилен са посадили също храсти и овошки, други са наследили от предишните собственици. Отвреме навреме тишината нарушава поредната тупнала от дървото круша.
Няма титла, има политика
Време е да влезем вътре и да изберем снимки от личния й албум. Руми вади една с особена стойност – моментът, в който тъкмо е приключил финалът в Сидни през 2000 г. «Бях видяла как изпреварвам Екатерина Карстен и бях сигурна, че съм шампионка. Тук е запечатан мигът на моя триумф. Чак на пристана разбрах от Свилен, че фотофинишът е определил нея за първа. Нямаше такова нещо, но имаше политика. Международната федерация се нуждаеше от рекламно лице на женския скиф, а с тази титла Карстен ставаше първата двукратна олимпийска шампионка в дисциплината. След 40-минутни колебания контестацията ни беше отхвърлена и аз съобщих на Свилен, че продължавам до Атина (където Руми остава трета.)“
В Пекин Руми участва с ясното съзнание, че това е последният й влак за златото. «На тренировка преди състезанието си бях сецнала кръста и добре че бяха лекарите и масажистите, които не позволиха на болката да ме повали. Вярвах, че въпреки това нищо не може да ме спре за титлата. В нощта преди финала обаче не мигнах, свалих от притеснение един килограм и здравата уплаших Свилен. Когато отивах към старта, вече не бях много уверена в себе си. Измислях си оправдание за пред треньора защо не се е получило. Свилен обаче вярваше в мен през цялото време. Затова посветих медала на него. Спечелихме го заедно”, убедена е Румяна, която се захваща с гребането заради високия си ръст. Извисява се дори над момчетата в класа и майка й я насочва към спортното училище, за да си намери среда.
Нейните 180 см, които вървят с 41-ви номер обувки, й създават проблеми и досега: „Много обичам да си купувам парцалки, но в България няма за моите размери и дрехите ми са предимно от чужбина. Като всяка жена обичам и парфюмите, любим ми е на Дона Каран.”
Оказва се, че с Руми ходим при една и съща козметичка – Мария, в кабинета на дерматоложката д-р Мая Тачева. „Тя ме спаси от ужасен обрив, който се получавал от потта. Иначе кожата ми е такава, че никога не съм използвала крем за лице, макар че Мария настоява да слагам със слънцезащитен фактор. От жегата обаче той ми се разтича и затова си карам така.” Другата й запазена марка е късата коса. Търси да ми покаже снимка с дълга, но не може да намери.
Абракадабра... крем карамел
На масата в трапезарията забелязвам сценарии за тв реклами на „Данон”. Едната е със заглавие „Абракадабра... крем карамел”, а другата е за новите продукти „Данет”. Диалогът е между майка и нейните син и дъщеря, но в случая ролите ще изпълняват Емо и Марио. „Двамата все искат да им забърквам кремчета”, разказва Руми. Обича ли да готви? „Не. Свилен повече се върти в кухнята, но аз гледам да не го товаря. И без това е зает с работа извън тренировките, доцент е и в НСА”.
Докато шофира джипа си „Тойота” на път за „Мусагеница”, където са училището и детската градина, с Руми няма как да не обсъдим кошмарните задръствания в София. „Емо веднъж закъсня за училище с два часа, баща му просто полудя, защото бяха попаднали в ситуация „ни напред, ни назад.”
Последният мохикан
Въпросът за бъдещето е отворен за Руми: „На игрите в Лондон ще съм на 39 и със сигурност няма да издържа дотогава, защото съм длъжник на семейството си. Не мога винаги да бъда последният мохикан, а и вече няма за какво да го правя. С нас нито е започнал, нито ще свърши спортът. Проблемът му не са малкото медали в Пекин, а това, че липсват класирания след тях. Това, че имахме шепа хора в шестицата, означава, че отдолу не идва нищо.”
Не е мислила с какво ще се захване, след като приключи с гребането, но категорично не иска да е треньор. „Не съм търпелива. В характера си имам една черта, която не харесвам – остра съм”.
Кога се чувства в хармония със себе си? „Когато не съм ангажирана с нищо. Затова ставам преди всички - в 6, и си пия кафето на спокойствие. Най-добре ми е на пейката в градината, когато просто седя и гледам облаците.”
Време е да влезем вътре и да изберем снимки от личния й албум. Руми вади една с особена стойност – моментът, в който тъкмо е приключил финалът в Сидни през 2000 г. «Бях видяла как изпреварвам Екатерина Карстен и бях сигурна, че съм шампионка. Тук е запечатан мигът на моя триумф. Чак на пристана разбрах от Свилен, че фотофинишът е определил нея за първа. Нямаше такова нещо, но имаше политика. Международната федерация се нуждаеше от рекламно лице на женския скиф, а с тази титла Карстен ставаше първата двукратна олимпийска шампионка в дисциплината. След 40-минутни колебания контестацията ни беше отхвърлена и аз съобщих на Свилен, че продължавам до Атина (където Руми остава трета.)“
В Пекин Руми участва с ясното съзнание, че това е последният й влак за златото. «На тренировка преди състезанието си бях сецнала кръста и добре че бяха лекарите и масажистите, които не позволиха на болката да ме повали. Вярвах, че въпреки това нищо не може да ме спре за титлата. В нощта преди финала обаче не мигнах, свалих от притеснение един килограм и здравата уплаших Свилен. Когато отивах към старта, вече не бях много уверена в себе си. Измислях си оправдание за пред треньора защо не се е получило. Свилен обаче вярваше в мен през цялото време. Затова посветих медала на него. Спечелихме го заедно”, убедена е Румяна, която се захваща с гребането заради високия си ръст. Извисява се дори над момчетата в класа и майка й я насочва към спортното училище, за да си намери среда.
Нейните 180 см, които вървят с 41-ви номер обувки, й създават проблеми и досега: „Много обичам да си купувам парцалки, но в България няма за моите размери и дрехите ми са предимно от чужбина. Като всяка жена обичам и парфюмите, любим ми е на Дона Каран.”
Оказва се, че с Руми ходим при една и съща козметичка – Мария, в кабинета на дерматоложката д-р Мая Тачева. „Тя ме спаси от ужасен обрив, който се получавал от потта. Иначе кожата ми е такава, че никога не съм използвала крем за лице, макар че Мария настоява да слагам със слънцезащитен фактор. От жегата обаче той ми се разтича и затова си карам така.” Другата й запазена марка е късата коса. Търси да ми покаже снимка с дълга, но не може да намери.
Абракадабра... крем карамел
На масата в трапезарията забелязвам сценарии за тв реклами на „Данон”. Едната е със заглавие „Абракадабра... крем карамел”, а другата е за новите продукти „Данет”. Диалогът е между майка и нейните син и дъщеря, но в случая ролите ще изпълняват Емо и Марио. „Двамата все искат да им забърквам кремчета”, разказва Руми. Обича ли да готви? „Не. Свилен повече се върти в кухнята, но аз гледам да не го товаря. И без това е зает с работа извън тренировките, доцент е и в НСА”.
Докато шофира джипа си „Тойота” на път за „Мусагеница”, където са училището и детската градина, с Руми няма как да не обсъдим кошмарните задръствания в София. „Емо веднъж закъсня за училище с два часа, баща му просто полудя, защото бяха попаднали в ситуация „ни напред, ни назад.”
Последният мохикан
Въпросът за бъдещето е отворен за Руми: „На игрите в Лондон ще съм на 39 и със сигурност няма да издържа дотогава, защото съм длъжник на семейството си. Не мога винаги да бъда последният мохикан, а и вече няма за какво да го правя. С нас нито е започнал, нито ще свърши спортът. Проблемът му не са малкото медали в Пекин, а това, че липсват класирания след тях. Това, че имахме шепа хора в шестицата, означава, че отдолу не идва нищо.”
Не е мислила с какво ще се захване, след като приключи с гребането, но категорично не иска да е треньор. „Не съм търпелива. В характера си имам една черта, която не харесвам – остра съм”.
Кога се чувства в хармония със себе си? „Когато не съм ангажирана с нищо. Затова ставам преди всички - в 6, и си пия кафето на спокойствие. Най-добре ми е на пейката в градината, когато просто седя и гледам облаците.”
ТВОЯТ КОМЕНТАР
