Людмила Филипова

Съвършеният мъж е този, когото не познаваме

Ваня Шекерова 12 декември 2011

Съвършеният мъж е този, когото не познаваме

Людмила Филипова подготвя нова изненада, така поне казва, когато я питам какво пише в момента. У нея изненади много, самата тя е изненадващо последователна, нищо че е блондинка. Деликатна и крехка наглед, русата красавица се утвърди като сериозен писател. Още първият й литературен опит - „Анатомия на илюзиите“ - е заявка за убедителна съвременна литература. В „Червено злато“ се вплете историята за черните канали за заразени кръвни продукти и съдбите на българските медици в Либия. Последваха „Стъклени съдби“, „Мастиленият лабиринт“, „Антихтонът на Данте“, „Аномалия“... А тя продължава да търси и да разказва интересни истории, в които вплита умело реални факти и събития.
Впрочем самата нейна житейска история е много интересна. Людмила е внучка на бившия министър-председател на България от епохата на комунизма Гриша Филипов. Това е колкото привилегия, толкова и проклятие в живота й. Помага й да има доволно детство, а после – при драматичните промени след 1989 г. -я запраща в немилост заедно с всичките й роднини. На 15 години Люси работи като сервитьорка, принудена е да разпродава семейни ценности, за да може семейството й да се справя. Баща й е уволнен от работа, дядо й и майка й заболяват от рак, скоро и тримата си отиват.
Останала сам-сама, но амбициозна и достатъчно умна, Людмила не си губи времето да хленчи, а следва мечтата си да стане писателка, въпреки, че е завършила икономика и специализира маркетинг в чужбина. При излизането на първите й две книги е представяна като „потомка на комунистическа номенклатура“.  Днес тя вече е продала правата за издаване на някои от романите си в Турция, Гърция, Русия, Сърбия и Кипър. По „Анатомия на илюзиите“ се снима международен сериал, а „Стъклени съдби“ и „Червено Злато” са в процес на филмиране. През октомври телевизионен екип от Лондон засне филм с Людмила у нас по романа й „Мастиленият лабиринт“ за National Geographic.
До скоро Людмила беше представяна и като съпруга на Божидар Колев, един от собствениците на Технополис. Двамата имат голяма красива къща в полите на Витоша и син Константин... Но днес Людмила е сама и се опитва за пореден път да започне отначало.



Люси, вярно ли е, че семейството ти се е разпаднало, че сте се разделили с мъжа ти?

Не бих казала, че се е разпаднало, но да – разделихме се с мъжа ми. Няколко години се борихме да спасим чувствата си заради любовта, която ни е събрала, заради сина ни, но изглежда чувства трудно се спасяват. Оказвахме се все по-сами заедно и най-сетне решихме да сме честни към себе си и останалите и обявихме, че се разделяме и всеки продължава да търси щастието поотделно. За добро или лошо, оттогава сме сякаш още по-близки приятели. И тъй като не можем по никакъв начин да си разделим детето, двете кучета и трите морски свинчета, намерихме как да се грижим за тях заедно.
Мисля си дали тази раздяла не е породена от твоето самотно занимание, писането, от това, че повече живееш в главата си, отколкото в реалния свят.
О, със сигурност не. Това, че известно време живеех повече в себе си, е сякаш следствие, не причина. Колкото повече чувствата ни охладняваха, толкова повече се озовавах сама в стаята си, пишеща. А Божидар оцеляваше със своите си неща. Категорично обаче, за да пишеш, не е нужно да не живееш. Сега вече за мен писането е професия с работно време, което по никакъв начин не пречи на личния ми живот. Но имах период, в който се чувствах много сама. Седях по цял ден вкъщи с бебето, майка ми почина от тежка болест, сестра ми изчезна в Англия, със съпруга ми почти не се виждахме, защото той бе на работа по цял ден, а вечер лягах рано със сина ми. И някак тези събития ме промениха, промениха и връзката ни. Тогава постепенно се преселих в книгите си. Там живеех във всеки миг, в който синът ми спеше. Всеки намира своя начин да оцелява в тези моменти. Аз избрах терапия с работа, която можех да върша в дома си. И така колкото повече животът ми се изпразваше, толкова повече се пълнеха книгите ми. Може би това бе грешката ни – спасявахме себе си, а не връзката си. Мъчно ми е. Божидар е чудесен партньор и баща, събра ни красива любов...
Не сте се развели, или греша?
Не. Не го правим, защото нищо не го налага. Бракът и разводът са две страни на една и съща монета. И двете водят до доста законови и битови промени, затова се предприемат само когато се налага. Разбираме се добре без намесата на закона. Мисията ни е да намерим най-добрия начин да се грижим за онова, което сме създали. И оттам нататък всеки отговаря поотделно за емоционалния си живот. Може би ако някой от нас реши да прави ново семейство някой ден, тогава бихме оформили документално раздялата си.
Ти винаги си казвала, че разчиташ много на съпруга си. Сега пак ли е така?
Да, за всичко бихме могли да разчитаме един на друг. Няма ги за съжаление единствено любовта и страстта, които са ни събрали. Изпуснахме ги някъде по пътя. Но всеки може да продължи да ги търси, без да наранява другия.
Близките ви как приеха раздялата ви?
Всеки от нас говори със своите роднини, а заедно казахме на общите си приятели. Не им стана приятно, никой не се радва на разделите, но разбраха, че в това няма драма. А синът ни все още дори не може да открие разлики. По-нататък като порасне, ще трябва да му обясним. Всъщност малкият никога май не ни е виждал да се караме сериозно, нито пък да се гушкаме и целуваме. Близостта между нас с баща му започна да изчезва малко след като Константин се роди. После се борихме близо 2 години да залепим счупеното, но чувствата не винаги се връщат. Наши приятели се опитаха да ни убедят, че много хора живеят така, без да се обичат. Двамата обаче не можем да приемем лицемерие в отношенията си само с цел да се запази статуквото. А аз трудно мога да си представя живота без любов. Поне засега. Преди да вземем това решение, не веднъж опитахме да хвърляме съчки в огъня, но май без да смеем да поглеждаме има ли огън въобще.
Какво означава да хвърляш съчки в загаснал огън?
Старанието да върнеш интереса и желанието на другия, тръпката, или да предизвикаш малко ревност за разпалване на страстта, или понякога да промениш външния си вид, за да те забележи отново половинката.
За мъжа и жената е различно. Нужно е само едно условие – един от двамата все още силно да обича и желае другия и да си постави за цел да си го върне. Мисля, че май тъкмо това липсваше при нас. Или се е получило недоразумение поради липса на говорене... Убедена съм обаче, че ако желаеш някого, ще намериш начин да го накараш и той да те пожелае. Или ще се бориш толкова дълго, че накрая няма да ти пука въобще, така че все си струват усилията.
Понякога хора, на които отношенията охладняват, опитват да ги затоплят с раждане на дете, или поне така се надяват...
Права си и се получава голям парадокс. Хора често се оплакват, че тъкмо бебето е отровило страстта им. Истината обаче е, че само така изглежда, защото мнозина го правят тъкмо когато отношенията им изстиват, връзката им доскучава и те решават да я скрепят с дете. Но това е грешка, защото, за да отгледаш едно бебе, без да намразиш партньора, се иска много силна връзка и страст, иначе ескалира разяждането на отношенията. В нашия случай грешката май бе, че започнахме с бебето, чието създаване се превърна в най-важното нещо на света, без което нищо и никой друг няма смисъл. И тъкмо там се пропука красивата любов, която ни събра. А после години се радвахме на детето си и не смеехме да приемем какво всъщност сме сторили с чувствата си. Факт е, че сега имаме прекрасен син, който ни прави щастливи всеки миг от деня и компенсира всичко останало.
Да смятам ли, че не искаш да имаш повече деца, знам как се бори да имаш сина си.
О, напротив, много ми се иска да имам поне още едно дете.
Вчера бяхме с Константин на Черни връх и се връщахме с лифта, когато една жена го питаше на колко е години и има ли братче или сестриче. А той й обясни, че имал уговорка с мама да му роди братче. Ако е момиче, тя да си го гледа. Ще се радвам да имам поне още едно дете. Ако не, мисля някой ден да осиновя дете, което мечтае за дом и родители. В моето семейство обаче никога не съм видяла щастливи братя и сестри. Все са били в тежки доживотни войни, които се отразяват дори на децата им. Ако има позитивни примери, те не са в моето семейство.
Спомена освен сина ви и домашните любимци, които не можете да разделите с Божидар. Четох, че много разводи на звезди се усложняват заради правата над кучета, котки...
Мъжът ми никога не е предполагал, че е възможно да има връзка с морско свинче, но сега не може да се раздели с тях – малкият ги кръсти Гладно, Жадно и Пипи. А аз от три дни съм член на форум „сватбата“, защото търся мъжко коли за нашата кучка от тази толкова рядка днес, но красива и интелигентна порода. 


Ти вярваш ли, че в сайт за запознанства можеш да намериш половинката си? И каква е истината за връзката ти с италианския принц Флавио Киджи, герой от последния ти роман „Аномалия“, която е започнала с писма? Имаше подозрения, че не е само творческа.

Истината е, че единствената искра между нас, с принц Флавио, ако такава въобще е имало, бе, докато си пишехме мейли, за да се разберем за историята на романа. Тези уточнения отнеха месеци. Отначало интересът ми към него бе изцяло професионален, но не мога да скрия, че мистиката около съдбата му ме развълнува. (Принц Киджи е последният наследник на най-старата и известна италианска благородническа фамилия, от която произлизат четирима папи и десетки кардинали- б.р.) Не можех да намеря дори една негова снимка, и така започнах да творя свой образ за него, а както знаеш, е толкова лесно да се влюбим по интернет – там партньорите са съвършени, защото не грешат и сбъдват всичките ни илюзии. 
Между другото това е една и от темите на „Аномалия“. Когато го видях за първи път обаче, усетих в него класическия плейбой. А аз имам алергия към подобен тип мъже, дори да са неустоимо чаровни. Постепенно обаче „плакатът“ се превърна в човек, който и до днес е мой приятел.
Не казвай, че никак, ама никак не сте се докоснали, в книгата ти историята на Даниел и Флавио звучи като преживяна!
Пак ме изкушаваш да ти разкажа нещо много лично! След като толкова се уговаряхме, а се срещнахме случайно в един самолет, принцът ме покани на обяд, по време на който му разказах историята, която бях написала. Аз разказвах, а той пиеше червено вино и ме слушаше. После ме покани да разгледам апартамента му в двореца Киджи, отказах. Всичко това се случваше в навечерието на Коледа, както е описано и в романа. Флавио прие отказа ми и ме покани вечерта на коледно парти в стил Мулен Руж. Обясни ми, че трябва да съм облечена в този стил и дори ми даде адреса на магазин за костюми, където настоя да отида. Реших, че това е подходящ повод да го опозная и в личния му живот, което бе задължително, за да го опиша. Именно тази покана провокира и началната глава от романа ми, където представям Флавио и Даниел за първи път. Стана така обаче, че я написах, вместо да отида на партито. Принцът не се появи на уговореното място, подробно описано вече в „Аномалия“. В интерес на истината, камък ми падна от сърцето, защото нито бях облечена в стила Мулен Руж, нито бях гледала филма, нито ми се ходеше на парти. Седнах в едно приятно ресторантче и написах първата глава от „Аномалия“.  А когато си легнах, той започна да ми звъни с извинение, че е проспал срещата ни заради виното, изпито по обед. В последствие помежду ни се роди приятелство и започнахме да работим месеци наред по историята на романа. Но роман извън романа никога не се получи.
Две издателства почти се скараха за книгата ти и тя накрая излезе като съвместен проект на Сиела и Ентусиаст.
Подобно нещо се случва за първи път, защото не можах да избера между наложилото се издателство, което ме издава от първата ми книга, но все по-рядко проявява грижа към авторите си, и новото, амбициозно обгрижващо авторите си по най-добрия начин. Имаше не малко драми, докато накрая ги помолих да се разберат и да разделят по равно авторските права.
Изглежда обаче, че и читателите харесват „Аномалия“ и до днес си я препоръчват от уста на уста, защото, въпреки големия тираж, се наложи да се допечатва. Само литературните критици и пишещите колеги не изглежда да харесват масово романа. Но те пък обичат да бъдат трудно задоволявани и най-добрият начин е, ако попаднат на книга, която малцина освен тях да могат да дочетат.
Почти няма твоя книга, която да не е и сценарий за филм. Какво се случва с тях?

„Анатомия на илюзиите“ беше преведена на турски със заглавие „Стената помежду ни“ и по нея ще се снима сериал. „Стъклени съдби“ е в ръцете на известен български режисьор, който подготвя филм по нея. Има интерес от голяма руска компания, дано до края на годината се изяснят нещата там. Интересно се получи и с „Мастиленият лабиринт“ – някак са попаднали на него от National Geographic и сега през октомври идва екип от Лондон да снима документален филм по книгата ми. По романа ми „Червено злато“ ще снимат филм две български продуцентски компании - Камера и Медия Про.
Как избираш историите, които интерпретираш в книгите си?
Истината е, че обикновено те ме намират. Провокира ги нещо, което чувам или виждам. Напоследък много хора ми изпращат новини и истории, които да романизирам. Проверявам всички, които ми се сторят любопитни, но когато преценя, че звучат твърде фантасмагорично, се отказвам. Харесвам истории със солидна фактологична база, но и все още със степен на мистичност, спорни моменти, известна неяснота, за да мога да разпаля въображението си. Така са се раждали легендите и преданията – на базата на факти и в опит за обяснение на въпроси без отговор. Тръпката в писането за мен е да разкажа една история за първи път. Да опиша последната идея, родила се в ума ми, която гори да бъде сътворена. Страстта ми е в това да измисля най-добрия начин да разкажа нова идея, а когато повтарям история, го правя насила. По тази причина не искам да пиша сценарии по романите си и биографии, макар неведнъж да са ми предлагали. Вдъхновява ме възможността да разкажа история, която още никой не е разказвал, никой не е виждал. Но може би някой ден вместо роман ще напиша сценарий.
ТВОЯТ КОМЕНТАР