Владина Цекова е на 51, но ако я питате как се чувства, отговаря без колебание: „Все още раста и уча“. Оглежда с любопитство света и подхожда към всичко с откритото сърце на палавница, която освен че иска да расте и да се учи, иска и да се забавлява. Тази пораснала Пипилота Виктуалия Транспаранта на всичкото отгоре обикаля света на... автостоп. Засега по този хипарски начин пътува у нас и в Европа, но знае ли човек…

Истории за вдъхновение

Докато пътува на стоп, Владина събира вдъхновяващи истории. Прави всичко спонтанно, без предварителна подготовка. Просто слага няколко дрехи в раницата, тръгва и се наслаждава на всеки детайл, на емоцията от бавното пътуване. „Тези мои вироглави пътувания за доста хора изглеждат страшни и неоправдани поради липсата на комфорт и предварителен план. Аз пък обичам животът да ме изненадва. Няма да се уморя да го правя и не искам да порасна.“

Също като Серджо, с когото се запознала в самолета. Мечтата си да отиде в Америка 85-годишният българин сбъднал, когато станал на 78. Историята му докоснала сърцето на Владина. „Имам съученички, които си седят вкъщи отчаяни и запуснати и плетат някакви плетки. Човек трябва да се бори до последно за мечтите си.“ Разказала за Серджо във фейсбук и получила рекордните над 8000 харесвания. Над 3300 човека качили историята му на стената си. Получила и над 300 коментара. Между тях няколко скептични. „Заподозряха ме, че съм си измислила всичко. Нямам самочувствие на писател. Просто се впечатлявам от по-особеното, имам очи за такива неща.“ Владина вече е събрала доста подобни истории и може би един ден ще ги издаде в книга. Друга нейна мечта е да направи тв предаване за неизвестни хора, които имат какво да разкажат. Поучителни истории, способни да вдъхновяват. Гледала например по телевизията мъж и жена, живели заедно 65 г. Когато репортерът попитал мъжа какво е за него любовта, той отговорил, че любовта е, ако нея я боли, него да го боли два пъти повече.

През 2011 г. изминала Ел Камино. Свещеният маршрут започва във Франция, изкачва Пиренеите и върви през цяла Северна Испания, докато стигне до прочутата катедрала „Сантяго де Компостела“, където се твърди, че са погребани останките на свети Яков. Казват, че този път, който е 800 километра и може да се измине само пеша, с кон или велосипед, е проекция на Млечния път на земята. Прочутата холивудска актриса Шърли Маклейн го описва в книгата си „Камино: пътуване на духа”.  

Миналата година Владина за втори път се отправя към Ел Камино, но забележете – стига до началото му на стоп. А после по същия начин – на стоп, се връща в България. „Искам да отида в Африка, да избродя Южна Америка, да видя отново Мексико. Какви ангели срещам на пътя, не можеш да си представиш!“

Разказва ми за моторист, с когото се засякла на магистралата от Марсилия за Монпелие. „Оказа се, че чака мен. Мислех, че ще ме остави на най-близката бензиностанция.“ Той обаче я върнал в Марсилия и й купил билет за влака за крайната й цел – Барселона. Тя обяснила, че пътува на стоп не защото няма пари, а за удоволствие. Предала се, когато човекът смирено помолил да му позволи да й помогне и така да му достави удоволствие. „Разплаках се и му казах, че е ангел.“  

На връщане към България срещнала друг ангел. Един португалец я оставил с камиона си в 1 ч. през нощта в Бургос. Решила да вземе автобус до Мадрид. Оказало се, че и за двата нощни курса няма билети. Заговорила се с мъж и жена. След като качил съпругата си на първия автобус, мъжът останал с Владина да разбере дали тя ще се качи на втория. „И изведнъж реши, че ще ме закара с автомобила си до Мадрид, но преди това ще минем през дома му, за да нагледа шестгодишния си син. Не можех да допусна да остави детето само. Той го донесе на ръце спящо, сложи го отзад на столчето и тръгнахме. Това наистина беше ангел.“  

Може би Владина има очи за ангелите, защото е израснала с два от тях – глухонемите й родители. Припомня си две истории от детството, които я научили на толерантност и на умението да цени истински стойностното в другите.

„Един ден баща ми ме взе от детската градина и ме попита с жестове как е минал денят ми. А аз го бия през ръцете. Той се чуди защо го правя. Защото се срамувам от децата, че не си като техните бащи, отговорих му. После той дълго не ми говори (разговаряли със жестомимика – б.р.). Мина време, докато разбера какво съм направила. По-късно един ден отказах да ходя на училище. Защо – попита майка. Защото ми се подиграват, че не чуваш – обясних аз. Тя ме сложи върху кухненската маса, погледна ме и ми каза – гледам ли те, обличам ли те, готвя ли ти, купувам ли ти разни неща? Аз съм като всички останали!... Това са ми уроци за цял живот.“