Ти от какво се страхуваш, винаги си била закриляна и обичана от семейството си?

Първото, което смятам, че е най-човешко – за живота и здравето на близките си. Когато обаче си дадеш сметка, че нищо, освен нормалната грижа, която имаш към всички, не е в твоите ръце, започваш да сваляш страховете си и те вече не са онова прилепчиво нещо, дето те спира и ти пречи. Нещо повече – пречиш и на хората, които обичаш най-много. Когато малко по малко вървиш в тази посока, като започнеш да се обичаш, знаейки, че като обичаш себе си, помагаш и на другите. Това никога не съм го правила – мислила съм за всички останали и накрая за себе си. Оказа се, че така не помагаш на никого. Нито на себе си, нито на другите. В момента, в който се обърнеш към себе си, поставиш собственото си щастие във фокуса, това го предаваш на всички наоколо, отношенията ти с тях стават стократно по-хубави и всички са щастливи.

Говори ми с конкретни имена, моля те, на снимките има толкова много хора край теб!

Дъщеря ми. Бях толкова обсебена от това да я предпазя от всичко...

Имаше ли следродилна депресия?

Много малко и много смешна депресия имах. Аз се разделих с баща й (д-р Симеон Бучков – Бучи – б.р.), когато бях бременна във втория месец. И беше много смешно. Родих я със секцио. Станах още първия ден, защото знаех, че съм сама, и исках максимално бързо да поема нещата в свои ръце. Буквално няколко часа след операцията бях на крака. Като се прибрах вкъщи, забраних и на майка ми да дойде да спи при мен. Исках да съм си сама с нея от първия ден и да си създам моя контакт, моя режим и моя свят. Първите нощи не спах от страх и вълнение за това мъничко същество – тя се роди 2 и колко там беше. Бях изпаднала в някакво самосъжаление. Смях се над себе си, когато години по-късно страницата на глава „Самотни родители“ от книгата на д-р Спок, която четях тогава, я видях нагъната от сълзи, направо подгизнала. А иначе с такава радост и любов отглеждах добричкото си бебе. Не е имало и една нощ да плаче.

Така реших. Симеон не искаше тази раздяла, опитваше се да направи всичко, за да не се случи. Но бяхме на етап, когато знаех, че не мога да живея с този човек въпреки всичките му качества. Той е изключително интелигентен, умен, но имаше причини, за които не ми се говори, да се разделя с него. А и страшно много ме обичаше. Но аз си дадох сметка, че нас Господ ни е събрал, за да създадем това прелестно същество, за което съм истински благодарна. Много съм искала да имам дете, с Чочо не се получи.

Мисля си, че не е било писано не на теб, а на Чочо да има дете, Хилда.

Така се оказа. Направихме всичко възможно и всичко, което интелигентните хора правят, когато видят, че има проблем. Правихме какви ли не изследвания, но не се намери причина. Три пъти спонтанно помятах. И съм го казвала вече – първият аборт ни изплаши, вторият ни сплоти, третият ни раздели. А веднага след като се разведохме аз забременях и износих дете. Мисля си, че Чочо е толкова изключителен, че не е трябвало да има негово дете приживе. Защото да загубиш толкова изключителен човек, колкото беше той, би било много тежка и непоносима трагедия.

Аз пък смятам, че точно защото беше изключителен, трябваше да има потомство, продължение...

Нали знаеш, че има планове, които не ние правим, и не знаем каква е причината за тях. На моя приятел Пламен, който е гмуркач, и то много запален, един от най-близките му хора, Теодора Балабанова, загина при опит за поставяне на рекорд по гмуркане. Онзи ден много се стреснах, гледайки интервю с един журналист, направил филм за нея. Каза, че тя е била болна от рак и са й оставали два месеца живот, но не е знаела. Дни след това не бях на себе си. Не знаех даже дали от хубаво или от лошо. Но постепенно осъзнах, че душата й е знаела и подсъзнателно тя е избрала да свърши на мястото, което истински обича, а не в болница. Без страданията, до които заболяването би я довело. Първо имах страхотен стрес от новината, а после ме обзе една радост за нейния, на Теодора, избор.