Азия Ардженто не спечели Оскар, но направи революция

Една от първите, които признаха пред New Yorker, че са били обект на сексуално посегателство

Лилия Илиева 27 август 2018

Снимка: getty images/guliver

Азия Ардженто е една от първите актриси, които признаха пред New Yorker, че са били обект на сексуално посегателство. Това се случи на 10 октомври миналата година и предизвика истински медиен трус по целия свят (а миналата седмица се появи новината, че самата Азия е обвинявана в същия грях - вижте линка). Тя е била изнасилена от един от собствениците на Miramax и първата актриса, която дава съгласието си признанието й да бъде записано и думите й да бъдат публикувани.

Имах честта да чуя от самата нея тази история – в деня, посветен на правата на жените и тяхната защита в Европейския парламент, на който темата #Me Too също беше на дневен ред. Гласът на Азия Ардженто е нисък, уверен и плътен. Когато Азия се изправя, за да отиде на трибуната, се оказва, че е седяла на разстояние два реда от мен, няколко часа, целия ден, сред журналисти от десетки медии от целия свят, скромно, спокойно и естествено. Разказът за личната й драма, свързана с насилието от филмовия продуцент Харви Уайнстийн, е покъртителен.

Азия е носителка на Давид на Донатело и Златен глобус за най-добра актриса в главна роля, дъщеря е на майстора на италианския хорър Дарио Ардженто. Играе във филми като „Мария Антоанета“. След нея се осмелиха да бъдат откровени още 72 жени от филмовата индустрия, сред които Гуинет Полтроу, Анджелина Джоли, Мерил Стрийп, Ума Търман. Италианската актриса взриви и обществеността на фестивала в Кан. Разтърсващо е да слушаш жена като нея, която е премълчавала 20 години срам, ужас, страх, болка и обида, и е вдъхновяващо да съпреживееш силата и смелостта на нейния катарзис, когато решава да изрече истината. Ето какво сподели Азия:

Азия, актриса си от 9-годишна. Чувстваш ли се като лишена от детството и младостта си?

Не. Винаги съм искала да се занимавам с кино. То ми е страст, наследство, кръв, то е животът ми. И макар да е имало моменти, когато бях малка, в които се снимах, за да се харесам на баща ми, мисля, че съм щастливка, защото животът ми помогна да правя точно това, което исках да правя. Друг е въпросът, че като започнеш рано, рано осъзнаваш, че филмовата индустрия е пирамида от власт. На върха са продуцентите, после режисьорите, актьорите и на дъното – жените. Актрисата на снимачната площадка се оказва подчинена спрямо всички мъже – продуценти, режисьори, актьори. Дори по отношение на агентите и пиарите. Непрекъснато ти упражняват натиск как да се обличаш, как да се държиш, какви роли да приемаш. Там нямаш сила, правиш, каквото се иска от теб.

Това отрази ли ти се?

Отрази се на целия ми живот. Бях срамежлива, чувствах се много неудобно. Като станах тийнейджърка, се смущавах от тялото си, беше ми трудно да ме приемат и като сексуален обект. Започнаха да ми предлагат роли, в които все по-често и по-често да се събличам, героините ми ставаха все по-освободени сексуално – от момиче играчка през кокетка до курва. Ако исках да съм част от индустрията, трябваше да приемам. В обикновения си живот носех дънки, на екрана бях по бельо или гола. На 20 г. ме одобриха за първата ми англоезична роля – във филма The Monkey. Баща ми толкова се зарадва. Възкликна: „Азия! Ще спечелиш Оскар!“. Беше толкова горд с мен. И аз се гордеех.

Тази роля те срещна с Харви Уайнстийн...

Точно така. Преди 21 години, през май 1997 г., отидох на премиерата на филма на фестивала в Кан, където щях да бъда лансирана пред световните медии от компанията Miramax като най-горещата нова световна звезда. Един от приближените на Харви Уайнстийн ми каза да отида в хотелската му стая, където щяло да има парти. Партито се оказа за двама – за мен и за моя насилник. Според адвоката му изнасилването ми се е случило по взаимно съгласие, Уайнстийн не носел вина, защото не бил измислил диванчето за прослушвания. Истината е, че нямаше съгласие в това, което се случи.

Ако имаше възможност да се върнеш назад, би ли допуснала да ти се случи отново?

Не, никога. Ходя на психотерапия през целия си съзнателен живот на възрастен човек оттогава и си давам сметка, че това травмиращо събитие остави рана, която никога няма да бъде заличена, независимо колко се боря. Години наред се правех, че не се е случило, не можех да говоря за него с никого – нито с най-близките си, нито с терапевта си. Блокирах го в съзнанието си, за да се защитя. Превърнах се в илюзия на самата себе си, борейки се с депресията. И сянката ставаше все по-голяма и започна да се отразява върху всичко – върху работата ми, в личните ми отношения, в секса. Спрях да вярвам на света и стана още по-трудно. Направих го в името на световната слава, която мислех, че ми предстои, а се превърнах в жертвено агне. Отне ми време да осъзная, че съм била жертва.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР