Шавиер Бош: Бях ядосан, че не помня гласа на майка си

Първият път, когато правих любов с жена, беше с момиче от Франция, което ми пусна български народни песни. Не знам дали са любовни, но за мен в този момент бяха.

Адриана Попова 18 август 2018

Един мъж не може да си спомни гласа на майка си, която е починала млада. Вече пораснал, пише роман, в който главната героиня не може да си спомни гласа на майка си, която е починала млада. Мъжът се казва Шавиер Бош, а романът му „Някой като теб“ е най-продаваният в Каталуния през последното десетилетие. Не е изненада – това е роман за любовта, „която не се задоволява с трохи“ и не се страхува от нараняване.

Шавиер Бош е утвърден журналист, вестникар, радиоводещ, телевизионер. Но решава да изневери на журналистиката, за да пише книги. Прави го, след като прочита отговора на Далай Лама на въпроса как да постигнем щастието: „Това, което ти харесва, повтаряй, това, което не ти харесва, не повтаряй“.

В романа Джина, момиче от Барселона, тръгва по дирите на голямата любов на майка си с мистериозен французин, с когото прекарва само 4 дни в Париж. Саундтракът на любовта им е музиката на Шуберт и български народни песни.

Как стигнахте до историята в „Някой като теб“?

Реших да разкажа една любовна история, благодарение на която едно момиче събира спомени за майка си и възстановява образа й. Майка ми почина на 46 години, тогава бях на 19. Когато станах на 38, си дадох сметка, че половината от живота ми е минал без нея. И бях много ядосан, че не помня гласа й.  Джина има нещо общо с мен, защото тя също не помни гласа на майка си, била е на 9 г., когато я губи.

Не ви ли беше страх, че ще разкриете свои съкровени емоции?

Не само че не ме беше страх, а смятам, че за да разкажеш такава история, трябва да се съблечеш пред читателите. Ако се спираш и не разказваш всичко, което чувстваш и което си преживял, историята е непълна и дори смешна.  

Защо историята се случва в Париж, това клише за любовта?

Париж беше любимият град на родителите ми, град, в който сме били много пъти заедно, и последният град, който посетихме семейно, когато майка ми беше още жива. И понеже това е първата книга, която посвещавам на моите родители, исках сцената да е Париж. Ако любимият град на родителите ми беше София или Лисабон, те щяха да са сцената на случващото се.

Откъде дойдоха тези български любовни песни в романа?

За първи път срещам такъв ракурс към нашите народни песни като някакъв химн на любовта. А не са ли? Има лична история, да. Първият път, когато правих любов с жена, беше с момиче от Франция, което ми пусна тези песни. Не знам дали са любовни, но за мен в този момент бяха. Затова и исках да ги внеса в книгата, защото писателите внасят моменти от личния си живот.

Дали са били „Мистерията на българските гласове“?

Беше един женски хор, който пее акапелно. За нещастие не мога да открия това момиче, за да разкаже повече за песните.

Героите ви си разменят писма. Дигиталната епоха променя ли любовта?

Сега общуването е много по-лесно. Четирите дни в Париж, които променят живота на двамата герои, на Паулина и Жан-Пиер, се случват през 1981 г. В този момент няма нито мобилни телефони, нито интернет, нито социални мрежи. Ако тази история се случваше в наши дни, щеше да е много по-различна. Но като мъж, повлиян от Сирано дьо Бержерак, исках да поставя акцент върху тези три писма, които са толкова важни в романа. Любовта като чувство не се е променила. Но сега имаме много повече възможности, повече от всякога, да я намерим.

У героите ви ми харесва това, че не се страхуват да бъдат наранени от любовта. А все повече хора губят тази смелост. Мислите ли, че сме станали по-страхливи в това отношение?

Много съм доволен, че успях да създам герои, които проявяват смелост, изживяват любовта, въпреки че накрая могат да са наранени. Това е роман, който говори за тънката граница между радостта и страданието. И, както е валидно за песните на Шуберт, любов и страдание са много близки чувства. Едното не съществува без другото. Винаги е по-късно, отколкото мислим, това е фразата, която описва целия роман. Затова трябва да живеем живота си, той е много по-кратък от това, което си мислим. За Паулина тези 4 дена в Париж означават целия й живот. Достоевски казва, че има моменти, които тежат колкото цял един живот.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР