„Манифест”: 13 х Кейт Бланшет не е достатъчно

На другия полюс на комерсиалното кино, което си гледаме в моловете или където и да е, на другия полюс на сюжетното кино... Или не, не, по-скоро в една паралелна киновселена, която не е и чувала за Marvel, романтичните комедии, екшъните, хорърите и дори за наградите „Оскар”, живее един филм, който се нарича „Манифест” (реж. Юлиан Розефелд) и от днес е в избрани кина.

Ирина Иванова 28 септември 2018

Ако сте гледали "Синьо" (1993) на Дерек Джарман, значи сте достатъчно добре тренирани и "Манифест" дори може да ви се стори забавен - това като начало.

„Захвърлете цялата си натрупана мъдрост, защото в новия свят вашата мъдрост ще е смешна и незначителна” – е една от многото брилянтни идеи, които можете да чуете във филма „Манифест”. Ето и още една: „Изкуството се нуждае от истина, а не от искреност”. Има и други. Стига въобще да ви интересува тази толкова абстрактна материя – какво трябва да е изкуството и как да отразява света, живота, човека. Ако посегнете към този филм обаче задължително трябва да ви интересува, понеже в противен случай ще пукнете от скука. Лошото е, че дори и да ви интересува, пак може да пукнете от скука. Дори Кейт Бланшет, която се превъплъщава във всичките 13 персонажи във филма, правейки по този начин един гигантски моноспектакъл, не може да ни спаси, макар че по всякакъв начин се опитва – и в качеството си на истинска филмова звезда – да се превърне в медиатор между филмите, които гледаме и тези, които не гледаме. Напразно.  „Манифест” определено принадлежи към втория вид. Дори мога да кажа – с гордост принадлежи към втория вид.

В човека винаги живее изкушението да излъже. Поне малко да излъже. Ето сега например веднага си помислих как мога да напиша, че филмът е като „Междузвездни войни в галактиката на идеите”, че смяната на ролите, което е стихията на кралицата Кейт Бланшет, е „омагьосваща и силно провокативна игра” или дори „интелектуален пърформанс”, напомнящ онова, което прави Марина Абрамович например... Обаче това ще са само думи, с които щях да се опитам да избегна истинската дума, която най-точно описва лично моето преживяване на филма, а тя е: скука.

Всичко, което по-горе поставих в кавички, всъщност не е лъжа. Да, филмът е и тотална провокация към масовия вкус, и интелектуален пърформанс, и е нещо като антология на идеите, родени през 19 и 20 век за изкуството и смисъла от изкуството. Вероятно по този начин режисьорът Юлиан Розефелд иска да изкрещи колко му е писнало от баналното кино с история, перипетии, герои и поуки, гарнирани с музика в точните моменти. Разбираме гнева му, обаче... скуката си е скука. Така или иначе съм сигурна, че онези от вас, които ще пристъпят прага на киносалона, за да гледат „Манифест”, не очакват екшън-трилър, нали?

Кейт Бланшет се превъплъщава в 13 персонажа – клошар, галеристка, учен, учителка, пънкарка, водеща на новинарска емисия, майка и съпруга и т.н. Това обаче не са роли, а просто типажи, които произнасят откъси от известни манифести - от този на Маркс и Енгелс до тези на сюрреалистите и футуристите, на гениалния руско-съветски кинорежисьор Дзига Вертов, а после на лудия принц датски Ларс фон Триер и неговата банда „Догма 95”.Това е филмът – няма диалози, характери, истории. Отделните откъси са с различна дължина и различен монтажен ритъм, което създава усещането за „неравност” на филма и... ти пречи да заспиш съвсем. Текстовете, които звучат обаче – и това е сериозно - са много, много силни и са написани със завладяващи  патос и страст. Но дали ще ги чуе човек в целия им блясък от екрана, дори и произнесени от Кейт Бланшет? Съмнявам се.

Не гледайте „Манифест”! Или пък направете точно обратното.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР