Aкаба, единственият град пристанище на Йордания на Червено море, е хапливо хладна на кацане през нощта. Очаквах влага и горещина. Това е само началото на изненадите, които ще преживея в Йордания. Хотелът ми е по арабски разточителен като пространство. Пред мен Червено море е потънало в мрак и тишина. На фона в далечината светлините на града са като цветни гирлянди. Въпреки че температурата е над 30 градуса, топлината не се усеща. Април е най-доброто време за посещения, когато все още е зелено и слънцето не е изгорило с палеща мощ земята. През август е над 50 градуса на сянка. Следобед правя първия набег навън. Разкопки на древното пристанище – Алиа, важен пункт за търговията. Щом напускам пределите на комплекса, разбирам, че с дрескода тук няма да се сприятелим. Красивата кралица Рания дава грешни послания за страната си със светското си облекло. С изключение на туристите всички жени са поне забрадени, а в голямата си част са покрити изцяло с никаб. Навътре в страната е първороден грях да имаш руса коса, но тук се отървавам само с подвиквания „шакира“ (заради русите коси), които се залепват за гърба ми отнякъде и се появяват като ехо от време на време. Шофьорът ни така и не можа да преглътне до края незабрадена жена.

Акаба е с типичния рисунък на близкоизточна архитектура – три-четириетажни сгради, без детайл или нещо, за което окото да се закачи за наслада. Многолюдно и шумно с голям трафик. Вечеряме в най-добрия ресторант проста храна. И вкусна. Новост за мен е салата от бял тахан, изключително фино пюриран, със ситно нарязани зеленчуци.

Вади Рум, пустинята. Наричана Лунната долина, Червената планета, Марс, тя е главен герой във всички филми за междузвездни войни и фантастични истории. Топло слънчево жълто-оранжево през червено-огнено до красив брик на огромни талази. Надиплени елегантно и с красив рисунък се редят безбрежни пясъчни полета, украсени от скални масиви и образувания от камък, които под напора на хиляди години са очистили всичко слабо в състава си, за да останат само най-устойчивите на изключително големите температурни амплитуди. Като съвременни бедуини сме яхнали открит джип. Пейзажът е странен: растения, които се опитват да финтират природата, като се правят на друг вид. Листа са се маскирали на тръни за опазване от животни и за съхраняване на влагата, корените са се впили дълбоко в пясъка, за да намерят водата, толкова ценна тук. Стъблата са ниски, клоните къси. Няма животински свят денем. Животните предпочитат нощта за разходки и храна. Пътуваме с часове. Без табели и указателни знаци. Тишината е всепоглъщаща. Нужно е време сетивата да се нагодят към пейзажа, да потънат в него, за да започнат да възприемат тази необичайна гледка. Много е красива пустинята. Има нещо мистично и фатално-меланхолично в нея, нещо устойчиво и всепобеждаващо. Вади Рум – символ на вечността, това би прилягало добре на мястото. Бедуините са властелините на тези безкрайни земи. За тях пустинята е майка. За всички, които я подценяват, е коварна и отмъстителна. Минаваме през няколко бедуински бивака. Фургон насред безбрежни пясъци. Огромни бидони за вода. Пусто и бедно на форми. Уверяват ме, че всъщност бедуините живеят много добре. Изкарват средства от туристите. Имат си всичко. Но колко е това всичко?

На визия са прочутите каменни мостове. До тях пристигаме на гърба на камили и така даваме скромна лепта към местния бизнес. Избирам си камила с красиво седло, яркоцветно, в шарки, които много напомнят на нашите чипровски килими. Каквито и политики, религии, интереси да ни разделят, истината е, че всички ние сме много близки като бит, естетика, интерпретация на живота край нас. Разходката с камила е кратко и друсащо удоволствие. Като гледам завързаната й уста и ужаса на детето, което я води, започвам да съжалявам за суетата си да съм на най-гиздавата камила. Още не съм изчистила ума си дотам, че да потъвам в преживяванията с необременено съзнание. Е, само втори ден е, успокоявам се. Следват снимки с пясък по инструкция от водача. Потапям шепи в нещо, което напомня досег на коприна. Топли, златисти, ситни-ситни песъчинки неусетно и феноменално бързо изтичат между пръстите. Алегория на самия живот.

Нощуваме в хотел близо до Петра, който се помещава в скали, доскоро използвани от местните хора за жилища. Чувството е странно, приятно.