Непал - страната, която те променя завинаги

Дона Маджарова 15 October 2018

Снимка: Дона Маджарова

Непал беше последната част от едно 20-дневно пътуване, започващо от Китай през Тибет, та до Катманду и долините на Анапурна. Впуснах се в това приключение с група сръбски побратими, с които се запознах на летището в Белград, като част от тяхната експедиция.

Тибет ни посрещна съвсем цивилизовано. Лхаса, столицата на независимата тибетска област, която се намира на 3700 м надморска височина, е надминал в пъти София и Белград в урбанистично отношение. Ние очаквахме да ни посрещнат едва ли не в колиби, а намерихме петзвездни хотели и перфектно изградени пътища чак до 5000 м височина.

Катманду

Катманду обаче ни върна десетки години назад. Оказахме се неподготвени за това, което ни предстоеше. След надлежни проверки от китайските митничари на летището в Лхаса ни отне само час да стигнем до Катманду с Еър Чайна. На опашката за визи вече едва дишахме – въздухът беше влажен и прашен, усещахме мокри вадички по лицата и гърбовете. С изненада установихме, че дори непалците плащат такса за виза, когато се завръщат в страната си. За престой от 15 дни платихме 25 долара срещу хвърчаща бележка. След това попаднахме на служителя, който трябва да сложи печат за влизане в страната и с когото аз имах дълга дискусия на тема защо в паспорта ми пишело на руски. Колкото и да му обяснявах, че това не е руски, а български и че кирилицата произлиза от България, митничарят, на видима възраст не повече от 25, така и не прие доводите ми. Момчето определено се забавляваше да води светски разговори с туристите. Проверките обаче не свършваха дотук. Предстоеше ни да открием багажа си сред планината от разхвърляни куфари, раници и денкове между лентите и местния народ (който не е най-подреденият и организираният). Преди да излезеш извън летището, служител проверява дали етикетчето на багажа отговаря на номера на билета ти. Тази мярка за сигурност предотвратява кражби или случайно взимане на чужд багаж, което, убедена съм, се е случвало многократно.



Излизайки от летището, се озовахме на нещо като стоянка за коли, спирка на градски транспорт или автогара, препълнена с местни хора, повечето боси и раздърпани. В моите представи Индия изглежда по точно този начин: хора, багажи, коли, прахоляк, навалица, непрекъснато движение. Както се казва, имаше от всичко по много. От цялата тази шумна агитка изведнъж изскочи местен агент с широка усмивка. Скочи в прегръдката на нашия симпатичен двуметров сръбски водач и завика „Welcome home, brother“, a нас ни посрещна с „Добро сте дошли“. Запозна се с всекиго и постави венци от цветя около вратовете ни. Наскачахме всички в един прашен бус, докато двама младежи енергично подхвърляха куфарите и ги редяха върху покрива му. По пътя към хотела се чудехме къде точно сме попаднали. Асфалтовите пътища в Катманду са истински лукс, а движението е изключително натоварено. Коли, автобуси, каручки, крави, кокошки, пешеходци и всякакви самоделни превозни средства са част от движението. Огромни кошници с багаж, както и цели чували се пренасят върху главата, понякога дори управлявайки велосипед.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР