„Първият човек”: Да избягаш на Луната

Ла Ла Луна по Деймиън Шазел? Не, по-скоро ще усетите същата непреодолима тъга като в "Първи контакт" на Дени Вилньов. "Първият човек" (First Man) на Деймиън Шазел е в кината от днес.

Ирина Иванова 12 октомври 2018

Като си представи само човек, че от Луната Земята сигурно наистина се вижда точно така, както Луната - от Земята. Невероятен е този кадър в "Първият човек"!

Преди три години Деймиън Шазел омагьоса света със своя филм „Ла Ла Ленд” (е, имаше и неомагьосани, длъжни сме да отбележим), а сега гледаме новата му творба „Първият човек”, посветена на Нийл Армстронг – първият астронавт, стъпил на Луната. Дали можем да го определим като... Ла Ла Луна? Тоест - дали носи нещо от магията на "Ла Ла Ленд" Не. Филмът по-скоро напомня, макар и далечно, "Първи контакт" на Дени Вилньов. Сравнявам ги само заради тъгата, която пронизва еднакво остро и осезаемо и двата филма, иначе "Първи контакт" си остава един от абсолютните ми лични фаворити за последните години.

Филмите за атавистичния копнеж на човека да се откъсне от гравитацията на майката Земя и да се зарее свободен в необятното – като „Гатака” на Андрю Никол, „Контакт” на Робърт Земекис, „Гравитация” на Алфонсо Куарон – са едни от любимите ми филми (като в интерес на истината „Гравитация” ме спечели чак на трето гледане, но още ме държи). Все си мисля как бедният човек – толкова крехък и уязвим в своята смъртна обвивка! – е успял да преодолее, разбере и сътвори толкова много. Чисто хомосапиенска гордост изпитвам. 

„Първият човек” на Деймиън Шазел обаче не е точно от този тип филми. Той е биографичен и разказва доста подробно определен отрязък от живота на американския астронавт Нийл Армстронг (Райън Гослинг в ролята), първият човек, стъпил на Луната през юли 1969 г. – до завръщането му на земята след успешното приключване на мисията. Тоест, той не е фантастика и Шазел е направил всичко възможно филмът му по никакъв начин да не се асоциира с този жанр (въпреки че ето, асоциирах го, без да искам). В „Първият човек” той показва безмилостните тренировки, на които се подлагат бъдещите космонавти, честите смъртни случаи при различни тестове, дори и на земята, грандиозната несигурност на тази професия и т.н. Все пак не ни спестява и неоспоримата истина, а именно че това е най-грандиозното приключение, най-великото пътешествие и че  който веднъж е бил там, винаги иска да се завърне. И това е същият атавистичен копнеж, за който стана въпрос в началото.

През 1961 г. – годината, в която Юрий Гагарин става първият човек, излетял в Космоса – Нийл Армстронг преживява трагедия, която белязва целия му живот. След няколкомесечна битка с рака, си отива двегодишната Карън, второто дете на Нийл и съпругата му Джанет. Скръбта и мъката се капсулират някъде в душата на Армстронг и от този момент за него животът и смъртта престават да имат кой знае какво значение. Райън Гослинг, който още в „Drive: Живот на скорост” показа, че владее актьорското изкуство на безизразното лице, което понякога казва много повече, пресъздава много точно и същевременно с нужната чувствителност този мъж, изпаднал в ступор от преживяната болка. В същото време според мен Гослинг би трябвало вече да помисли как да излезе от този образ, от тази маска. Тя присъстваше невидима върху лицето му дори в „Ла Ла Ленд”, но все пак там той танцуваше! Чакаме нещо ново от Райън Гослинг, защото ролята която прави в „Първият човек” е добра и професионално издържана, но нищо повече.

Затова пък Клеър Фой в ролята на Джанет Армстронг е превъзходна като това не е само нейна заслуга, но и на начина, по който ролята й е изградена от сценаристите и режисьора. Тя е жена на мъжа си, както повечето американки през 60-те, но е още повече жена на мъжа си от тях, защото мъжът й е и военен, и астронавт, и като такъв не принадлежи на себе си, какво остава за нея. И тя по цял ден обикаля из лабиринта на дома си, заета с пране, готвене и деца, докато телевизорът или радиото работят непрекъснато и я свързват със света, в който живее и работи мъжът й. Той лети в Космоса и до Луната (Армстронг е участвал в две космически мисии, което аз лично научих от този филм), а тя слуша радио. И понеже той почти няма време да говори с децата си (и защото не си позволява да ги обича открито след смъртта на Карън) тя е тази, която трябва да им съобщава новини като „Баща ви ще ходи на Луната!”, все едно става въпрос за обикновена командировка. Силно включване на Клеър Фой!

„Първият човек” е дълъг почти два часа и половина – горе-долу толкова продължава престоят на Нийл Армстронг и партньорът му Едуин Олдрин върху лунната повърхност. Не знам на тях самите как са им се сторили тези два часа и половина, но на мен филмът, посветен на въпросните два часа и половина, ми се стори твърде дълъг, обстоятелствен, тромав на моменти, доста схематичен и всъщност голямото му, единствено спасение е, че всичко това е истина (дано ми простят любителите на конспиративните теории относно кацането на американците на Луната).

Във филма присъства и още един мотив, който го държи здраво вкоренен в земята и не му позволява да отлети в облаците на холивудските клишета. Това е мотивът, който се разкрива най-пълно на самия финал – че не можеш да избягаш от това, че си човек, че имаш сърце, и памет, и болка в себе си, която ще е с теб завинаги. Не можеш да избягаш дори и на Луната. А това вече не е холивудско клише, а си е самата истина.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР