Много преди да стане автор на бестселъри, Паулу Коелю е завладян от хипи движението. В новия си роман „Хипи“ той се връща към онези толкова цветни години с помощта на героя си, младия Паулу, който в търсене на писателско вдъхновение се отправя на пътешествие – първо, с известния „Влак на смъртта" до Боливия, после на стоп през Чили и Аржентина. Пътуването на Паулу го отвежда до прочутия площад Дам в Амстердам, пълен с млади хора, облечени в ярки дрехи, които горят тамян, медитират и свирят, докато обсъждат сексуалното освобождение и разширяването на съзнанието не без помощта на определени субстанции.

"Хипи" вече излезе в 40 държави, попадна и в класациите на "Ню Йорк Таймс". У нас романа издават "Обсидиан",преводът от португалски е на Вера Киркова-Жекова.

Откъс от „Хипи“ на Паулу Коелю

През септември 1970 г. две места си оспорваха титлата „център на света“ – Пикадили Съркъс в Лондон и площад „Дам“ в Амстердам. Но не всички знаеха това. Ако бяхте попитали хората по онова време, повечето биха казали: „Белият дом и Кремъл“. Защото тези хора черпеха информация от вестниците, телевизията и радиото – медии, които вече не бяха в крак с времето и никога повече нямаше да бъдат толкова важни, колкото при откриването си.

През 1970 г. самолетните билети бяха ужасно скъпи, което означаваше, че само богатите могат да си позволят пътешествия. Но това не важеше за огромните тълпи младежи, в чиято външност се вторачваха изоставащите от събитията медии: в дългите им коси и ярките дрехи, в това, че не се къпят (което не беше истина, но младежите не четяха вестници, а възрастните вярваха на всяка новина, целяща да очерни онези, които бяха „заплаха за обществото и добрите нрави“). Презрително се твърдеше, че със своята разпуснатост и „свободна любов“ тези младежи са лош пример за цяло едно поколение от образовани момчета и момичета, стремящи се да успеят в живота. Е, тази все по-многобройна тълпа от млади хора имаше своя собствена мрежа за разпространение на новини и никой, абсолютно никой не можеше да я проследи.

„Невидимата поща“ изобщо не се занимаваше с рекламирането и коментирането на новия модел „Фолксваген“ или праховете за пране, току-що излезли на световния пазар. Вълненията бяха около поредния дълъг маршрут, който предстоеше да бъде изминат от тези „безочливи и нечистоплътни хлапаци“, които практикуваха „свободна любов“, облечени в дрехи, каквито „никой човек с добър вкус не би сложил“. Момичетата носеха плитки, обсипани с цветя, дълги поли, пъстри блузи без сутиен отдолу и гердани от разноцветни мъниста, а момчетата не се подстригваха и не се бръснеха с месеци. Те пък бяха с протрити или скъсани от носене дънки. Дънките бяха скъпи навсякъде по света освен в САЩ, където навремето ги носели само работниците във фабриките, а сега можеха да се видят навсякъде на големите концерти в Сан Франциско и околностите му.

„Невидимата поща“ съществуваше, тъй като младежите, които ходеха на тези концерти, обменяха идеи за своите бъдещи срещи, за това как биха могли да обиколят света, без да се качват в туристическите автобуси, където някой гид се прехласва по гледките, докато младите се отегчават, а възрастните дремят. И така, от уста на уста, всички научаваха къде е следващото сборище и кой е следващият дълъг маршрут. И нямаше никакви финансови пречки, тъй като любимият автор на хората в тази общност не беше Платон или Аристотел, нито някой създател на комикси, превърнал се в знаменитост. Великата книга, без която почти никой не тръгваше към Стария континент, се казваше „Европа за пет долара на ден“ от Артър Фромър. От нея всички можеха да разберат какво си струва да видят, къде да се подслонят, нахранят или срещнат, или пък безплатно да послушат музика на живо.

Единствената грешка на Фромър беше, че е ограничил своя пътеводител само до Европа. Та нима нямаше и други интересни места? Не беше ли Индия по-привлекателна от Париж? Той коригира този пропуск няколко години по-късно, но докато това се случи, „Невидимата поща“ се зае да чертае маршрут из Южна Америка към Изгубения град на инките Мачу Пикчу, предупреждавайки той да не се коментира много-много пред хора, незапознати с културата на хипитата. В противен случай мястото скоро щеше да бъде задръстено от варвари с фотоапарати и табели с безкрайни (забравени на мига) обяснения как индианците са създали толкова добре скрит град, че да може да бъде видян само от въздуха – което инките смятали за невъзможно, тъй като хората не можели да летят.

Истина е, че имаше и втори бестселър, не толкова популярен, колкото пътеводителя на Фромър, но търсен от изживелите своя социалистически, комунистически или анархистки период – до един завършили с огромно разочарование от системата, измислена от такива, които твърдяха, че „властта неизбежно ще бъде превзета от световния пролетариат“. Или че „религията е опиум за народа“ – подобна глупост доказваше единствено, че който я е изрекъл, не знае нищо за народа, а още по-малко за опиума. Защото небрежно облечените младежи с ярки дрехи вярваха в Бог, както и в други богове, богини, ангели и тем подобни. Единственият проблем беше, че въпросната книга, наречена „Утрото на магьосниците“, от французина Луи Повел и някогашния съветски гражданин Жак Бержие – математик и химик, бивш разузнавач, неуморен изследовател на окултизма, – съдържаше твърдения, които противоречаха на политическите учения. Според нея светът се състоеше от изключително интересни неща. На страниците ѝ се срещаха алхимици, магове, катари, тамплиери и разни тайнствени думи. Всъщност тя нямаше големи продажби – един екземпляр се четеше от поне десетина души, тъй като цената беше твърде висока. Така или иначе, в нея се споменаваше Мачу Пикчу и всички искаха да отидат там. В Перу заприиждаха младежи от цял свят (е, това твърдение е малко пресилено, защото младежите от Съветския блок не можеха свободно да пътуват в чужбина).