Започнах да крада на дванайсет. Като тийнейджър управлявах сервиз за „разкостване“ на автомобили, към двайсетата си година отвлякох първия си камион, а малко след това вече оглавявах свой собствен екип от доста по-възрастни мъже от фамилията Гамбино. Подозираха ме за някои от най-големите грабежи в историята на Съединените щати, преди да навърша двайсет и една.

При излизането си от затвора имах наивната представа, че напускам престъпния свят и го оставям зад гърба си, а с него и различните бандити, с които се бях сблъсквал ежедневно на улицата. За моя изненада съвсем скоро разбрах, че представата ми за света на светло е една фантазия. В почтеното общество попаднах на отрепки, много по-лоши от повечето от бандитите, които познавах – всичките бяха вълци, скрити в овчи кожи.

Когато бях мафиот, хората се страхуваха от мен и лешоядите стояха настрана. Когато станах почтен гражданин, се превърнах в дивеч – всички се опитваха да ме прецакат.

След като преоцених представата си за „почтеното“ общество, установих, че новата ми среда е до голяма степен като старата и че макар да използва по-малко насилие, тя много често е по-коварна. Продължих да прилагам гражданските аспекти от живота в мафията и успехът не закъсня. Древните биха се гордели с мен – бях живо доказателство за спартанската „теория за крадците“.