Дали не сбъркахме с раздялата
Започвам писмото си с една уговорка. Не става въпрос за търсене на съвет, а за споделяне. Смятам, че споделянето е изключително важно, и на тези страници ми се вижда едновременно подходящо и забавно. Разделена съм със съпруга си за неопределено време, може да се окаже завинаги, може и да е само за година. Ще видим. Взехме това решение колективно, беше най-доброто, което можеше да направим, защото бяхме влезли в едно тегаво и неприятно русло. Той обаче го прие по-лесно от мен и се хвърли в ергенския живот с неочакван за мен хъс. Смятах, че това ще е по-постепенен процес. И аз се радвам на новата си свобода, но не мога да кажа, че не изпитвам и носталгия. Странно ми е как след толкова време човек изгражда живота си отново. Не ме е страх, но си признавам, че имам известни опасения не направихме ли грешка. Пак казвам, не търся съвет, всички тези въпроси са реторични.
Вие не само не търсите съвет. Вие изобщо не задавате никакви въпроси, така че дори да не бяха реторични, нямаше как да им отговорим. Това, което мислим по въпроса, е следното. Няма как да прогнозирате последствията от което и да е решение, било то взето с колективно съгласие, или с еднолична спонтанност. Предполагаме, че добре знаете това, както и съзнавате, че човешките реакции са строго индивидуални и не можете да сте сигурна кое поведение какво издава и какво прикрива. Радвайте си се на новата свобода до насита, оставете носталгията да ви завладява, когато пожелаете, и гледайте все така смело напред. Правите впечатление на интелигентна и силна жена, така че никакви уговорки не са необходими нито в началото на писмото, нито в края. Да не говорим, че и това писмо не беше необходимо, не все пак ви благодарим за него.
