Три кратки истории за брака

История първа: Тайнствените белезници

03 април 2010


История първа: Тайнствените белезници

Събуди се сама. Беше вечеряла сама, беше си танцувала сама и беше заспала сама. А сега беше 12 без 15.

Винаги закъсняваше за всичко. Дори когато имаше изгледи да тръгне навреме, несъзнателно си казваше наум: “Има време да закъснея”. Това беше принципът на живота й. Опита се да стане, но не успя. Главата й беше адски замаяна. Опита да се протегне, но ръцете й бяха странно сковани над главата! Като вързани наистина. Почти не можеше да ги повдигне. Помощ, извика тихо, за да види дали може да говори. И тогава видя - просто ръцете й бяха закопчани една за друга с белезници. Света Мария Магдалена, не може да бъде! Спокойно. Затвори очи, преброй до три. Всичко ще е наред. Може дори да не си закъсняла.


Затвори очи и започна да си тананика, за да прогони настъпващата паника. Едно, две, три... Часовникът показваше 12 без 13. Ръцете й все пак бяха с белезници. Лежеше сама в леглото си за двама с ръце, закопчани с белезници и... напълно облечена. И нямаше спомен за нищо, което да обясни това. Помо-о-ощ! – изкрещя тя, този път наистина.

Никой не я чу. Беше сама. От една година беше сама.

„Боли ме глава. Смазана съм. Закъснявам за работа с... три часа повече от обикновено. На колко години съм? На 32. Закъснявам зверски много за всичко. Полудявам!“ - мислеше си тя.

Погледна се – беше облечена, всъщност можеше да излезе. Все ще намери някой ключар на улицата. Все ще намери някой с оксижен, трион или бормашина. Все ще намери някой.


Обу си маратонките, като ги застъпи отзад. Сложи си тъмните очила и затръшна вратата като забрави дори да си вземе ключовете. Имаше чувството, че никога повече няма да се върне. Когато излезе на улицата й се стори, че целият полудял град изведнъж замръзна и впери очи в нея и нейните белезници. Вървеше по тротоара и си мислеше, че всички виждат истината за онова, което се бе случило. Всички, без нея. Тя виждаше само едно – че животът й се беше забил в задънена улица, че беше на 32 години и че нещо трябваше да се промени.


Качи се на задната седалка на едно такси и каза адреса на работата си, нямаше къде другаде да отиде. Шофьорът прие белезниците й с невъзмутимо мълчание. Само от време на време й се струваше, че я гледа в огледалото за задно виждане. Проблем ли има? – попита той с небрежен глас. Има, отговори тя, събудих се с белезници. Искате ли цигара? - той й предложи една от своите, без да се обръща. Тя си взе една, той й даде огънче, тя подпря ръце на коленете си и дръпна от цигарата. Беше попаднала на най-мъдрия шофьор на такси в София – града на мъдростта. Не се притеснявай – каза й шофьорът - все ще намеря кой да ти отключи белезниците. Как? Дори аз не знам кой ги е сложил. Да не си Господ! В този момент погледите им се срещнаха за пръв път – пак там, в огледалото за обратно виждане. Тръпки я побиха. Аз ли? Дявол знае кой съм аз! – усмихна й се той. – А, ето го и него!

 

В този момент един мъж с вестник в едната ръка и връзка ключове в другата тръгна да пресича платното и странният шофьор заби спирачките на странното си такси. Мъжът замръзна на място. Шофьорът бавно слезе от колата. Беше висок и доста здрав. Хей, като носиш толкова ключове, случайно да имаш един за белезници? – попита той човека ни в клин, ни в ръкав. Мъжът изпусна вестника, който носеше. К-какво? К-ключ за белезници ли? За белезници – повтори шофьорът - Защо заекваш? Една клиентка е закъсала. Колите зад тях здраво надуваха клаксони – таксито беше спряло насред платното, точно под Моста на влюбените. Шофьорът обаче си стоеше най-невъзмутимо. Имам – смотолеви мъжът крайно объркан. Имам много ключове.

 

Браво, потупа го шофьорът по рамото. Точно ти ни трябваш. Качвай се. Ама аз само излязох да си купя вестник, офисът ми е отсреща, заоправдава се мъжът. Е, не трябваше да бързаш чак толкова заради един офис. Шофьорът го хвана за лакътя и го помъкна към таксито. Знам, че тук не се пресича, пелтечеше той. А и трафикът по обедно време около НДК е кошмар. На мен ли ми казваш! – каза шофьорът, без изобщо да го слуша вече. Качвай се. В този момент мъжът я видя – тя продължаваше да седи на задната седалка, с ръце, заключени в белезници, отчаяна и абсолютно объркана - точно толкова, колкото и той в момента, ако не й повече. Трябваше да мина по моста! – въздъхна мъжът тихо, докато я гледаше. Трябваше, ама не мина – каза шофьорът, който явно чуваше всичко. Хайде, качвай се, стига си приказвал. И мъжът се качи. Таксито потегли и скоро Мостът на влюбените остана далеч зад тях.



История втора: тайнственият диамант

В нощта след сватбата им той й подари един малък диамант, едно малко блестящо хапче. “Прилича на екстази”, каза ми тя. “Хапчето, което те прави щастлив”, отвърнах й аз. “Не бе, хапчето, което те прави зависим.” И двете не бяхме опитвали екстази.


Организираха сватбата за по-малко от 20 дни в най-неподходящия месец, ден и час. Тя - бременна в шестия месец, пролетта – студена, годината – високосна, денят – понеделник. Да, ожениха се в понеделник. Бяхме само петима души – четирима плюс мен. И уж е най-обикновен обреден дом – студен, мрачен, гол, с прашни завеси на прозорците и мозаечен под - но когато изведнъж зазвуча онзи великолепен Менделсонов марш и те, четиримата, тръгнаха напред, по сивия под, воалът й сякаш се развя от силата на музиката. Може и да ми се е сторило, във всеки случай цялата настръхнах. Размениха си обикновени сребърни халки, но затова пък чашите за шампанско бяха божествено красиви. Взимаш ги в ръка, “чин-чин” - иззвъняват те като камбани, затваряш очи и отпиваш глътка, и още една, и още една, докато очите ти се насълзят. После отваряш очи и все едно си бил в катедрала. И не беше от виното, просто сватбените им чаши бяха вълшебни, сигурна съм.


Тя носеше диаманта в джоба си. Всъщност – във всичките си джобове. Прехвърляше го ежедневно, умираше от страх да не го забрави, да не го загуби. Ако го забравеше, се връщаше, независимо колко далеч беше стигнала. По едно време започна да й тежи и тя взе да го нарича Сизифовския диамант. Имаше чувството, че колкото повече време минаваше, толкова по-тежък ставаше диамантът, сякаш попиваше годините, случките, думите. В началото му се радваше – имаше си скрито бижу. Реално никой не можеше да го види, но тя знаеше, че по някакъв странен начин всички го виждаха с вътрешното си зрение. Скритото виждаше скритото.


С тях двамата се случи съвсем същото, което и с всички останали семейства. Забравяха се, откриваха се, пак се забравяха, пак се откриваха. Тя му изневеряваше ежеминутно в мислите си, а в следващия миг си представяше как на него му се случва нещо и тя разбира, че никой не може да се сравнява с него и никога не е могъл. Че в брака им няма нищо случайно, въпреки че преди смъртта му (да, тя често си представяше, че той умира и дори започваше да плаче) много пъти си е мислила, че е абсолютна случайност. Пък и в крайна сметка реалност стават онези случайности, за които решиш да гласуваш. Хиляда пъти мислено си казваше, че го обича, а когато му го казваше на глас, никога не звучеше истински. Напротив, звучеше като реплика. Много пъти й се искаше да го напусне, да се разделят, да поправи тази фатална грешка. Струваше й се, че и за него ще е по-добре.


После се отказваше да го напуска и започваше да го поправя. Купуваше му дрехи, каквито тя искаше той да носи. Ризи, каквито на нея й харесваха. И той ги обличаше, но те никога не му стояха така, както тя очакваше да му стоят. Беше един такъв, че променяше всичко по свой образ и подобие. После започваше да го води на клубове, караше го насила да танцува, но всичко се оказваше напразно. Накрая му заявяваше, че сигурно страда от лека форма на аутизъм и се скарваха. Но тя не мирясваше. Непрекъснато очакваше да получи от него някакви неща, които си мислеше, че й се полагат. Но не получаваше нищо. А после, някоя пролетна вечер, както двамата се разхождаха из улиците, тя имаше чувството, че е получила всичко, абсолютно всичко. И не знаеше какво да прави с това чувство. И понеже не знаеше какво да прави, започваше отново да иска.


Междувременно диамантът си стоеше в джоба й и на нея все й се струваше, че расте - особено след като някой й каза, че диамантите са живи. Имаше чувството, че един ден ще се пръсне на милиарди прашинки и ще я превърне в нещастна диамантена принцеса. Всъщност никога не знаеше нещастна ли е, щастлива ли е, въпреки че непрекъснато мислеше по въпроса. Сигурно за това никога не можеше да намери отговор. Във всеки случай, когато се почувстваше сигурно нещастна, изваждаше диаманта, разглеждаше го и му се радваше, без да знае защо. Може би, защото беше здрав, безсмъртен, красив и скъпоценен, и в същото време – жив. Може би, защото го приемаше за гаранция. Гаранция за любов, и то за вечна любов.


Един ден диамантът изчезна. Беше същият ден, в който счупи една от вълшебните сватбени чаши. Скараха се – заради това, че тя го помоли да й донесе една ябълка, а той й каза да си я вземе сама. Скараха се страшно – за това, че той не бе способен на никакъв жест за нея. Тя взе едната от чашите и я счупи в стената. Той каза, че му е писнало от истериите й и... не, не си тръгна, а влезе да се къпе. Дори не си тръгна. Според нея, ако си тръгнеш означава, че ти пука.


Няколко часа по-късно диамантът изчезна. Тя прерови всичките си дрехи, всичките джобове, чантите, козметичните несесери, портфейлите, но не го откри. Каза му: значи така, скарваме се и ти веднага си взимаш онова, което си ми подарил. Какво съм взел? Нищо не съм взимал. Омръзна ми да те слушам, й каза той. Диамантът го няма. Изчезнал е от джоба ми. Нося го със себе си, откакто ми го подари вечерта преди сватбата. Той я изчака да избълва яростното си отчаяние, а после й каза: не съм ти подарявал никакъв диамант. Какво ти става?!

 


История трета: тайнствената ябълка

Една вечер мадам Тюсо дойде и за него. Искаше да сложи и неговата восъчна фигура в своя мрачен музей. Вечерта, точно преди сбогуването, жена му извади албумите с всички негови снимки, а някои дори опря на купата с ябълките. Гледаше ги и се чудеше дали е сънувала всичко досега или сега сънува. Но не, ето ги снимките. Значи всичко това се е случило. Ходели са заедно на сто морета и на сто планини. Целували са се милиарди пъти. Празнували са заедно... я да видим – двайсет (само двайсет!) рождени дни. Всичко е било истина. Ето ги снимките. Ето ги дрехите в гардероба му. Дори той е тук, всъщност в другата стая. Само че това не е той, а неговата мадам Тюсо-отливка.


Децата бяха до нея – тъжни, объркани. Следяха я непрекъснато – дали й се плаче, дали ще заплаче. Какво си мисли, какво си спомня за тялото в другата стая. Опитваха се да видят и друго – как ще продължи, какво ще прави след седмица, след две седмици, след месец, когато те трябва да си тръгнат.


„Утре мисля да кажа нещо пред хората. Ей така, за него.“ Какво нещо?“ – попита дъщеря й. „Ами това, че съм прекарала живота си с него, въпреки всички раздели.“ Децата мълчаха. „На мен този човек много ще ми липсва. Това ще кажа, ако не се разрева.“ Тя взе една негова снимка и се вгледа в нея отблизо. „А всъщност какво ли пък да казвам? Кой го интересува дали ми липсва или не. Кой го интересува?!“ В този момент, въпреки че никой не помръдна, една от ябълките се търкулна и падна на пода.

Тя разбра – от този ден нататък щеше да живее с духове.


ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР