Код любов

Историята на една книга, написана със 117 000 удара на клепача

Илияна Алипиева 22 август 2018

Даниела

Снимка: личен архив

Историята, която следва, е започнала преди 12 г. Аз попаднах в нея случайно преди две години, когато италианската писателка, автор на няколко бестселъра, Маргарет Мацантини беше мой гост в София за представяне на новата си книга „Чуй ме“. Между многото автографи, които писателката даде, я помолих да напише нещо за нейна страстна почитателка – Даниела, италианка, съпруга на мой търговски партньор. Разказах й за необичайната съдба на младата жена, която остава напълно парализирана след раждането на второто си дете. Маргарет, много земна и сърдечна, се трогна от личната й драма, написа й нещо мило и окуражително. Започналата след това кореспонденция между двете жени доведе дотам, че писателката стана първият рецензент и горещ пропагандатор на книгата, която Даниела е написала. Книга с приказки за деца, посветена на дъщеря й Камила, която разказва необикновени истории и е написана по изумителен начин. Нарекла я е „Le storie magiche della radura incantata“ – „Приказки от омагьосаната поляна“.  

Ако беше сценарий на филм, този сюжет щеше да бъде разтърсващ и страховит. Животът, доказано е, също може да пише истории, от които настръхват косите и които изглеждат безнадеждни и изгубени каузи. Но силата му е в това, че е многолик и пъстър и никога еднозначен. И начинът, по който го възприемаме, определя пътя, по който ще тръгнем... Четирима са главните герои по неволя, всеки със своята голяма драма.

Даниела и Камила

„Мамо, защо никога не ми говориш, защо никога не ме прегръщаш?“ Малката Камила дори не подозира какво причинява на майка си с този невинен въпрос. Даниела не отговаря. Не помръдва. Няма да прегърне детето си нито днес, нито някога вече. В деня на раждането на същото това прелестно момиченце, което тя толкова обича и което е държала в ръце веднъж, само няколко часа след като то е проплакало за първи път, Даниела, само на 38 години, потъва съвсем неочаквано и внезапно в друг, много страшен свят. Locked-in синдром, Скафандърът на пеперудата, както поетично бива наречено това страдание. Един миг само. Той носи ужасяваща необратимост в живота на една жена, която е напълно блокирана и, както по-късно става ясно, в пълно съзнание през цялото време, докато са я третирали като болна във вегетативно състояние, без да има възможност да даде какъвто и да е сигнал, че чувства, вижда, усеща света около себе си напълно осъзнато. Няма кой да разбере това, тя не може да го покаже. Почти през цялото време е упоена от сънотворни, които й дават като стандартна процедура за хора с нейната диагноза – будна кома.

Луиджи

За съпруга на Даниела – Луиджи, фаталният миг носи един сюрреалистичен свят на алогизми и деформации, на нереално фрагментиране на образите, на нови реалности. Направил е бърз и рязък завой в преосмислянето на стойностите. Болницата се превръща в храм, където той прекарва всеки свободен миг. Нескончаемите служебни пътувания, тежки преговори, тревоги за кариера, интриги, клюки се оттичат през санитарния сифон на болнична стая, в която цари мъдра тишина и където всичката суета на света е потънала в лабиринта от кръвни банки, хранителни разтвори, дезинфектанти. А домът, в който стопанката я няма, се превръща в чистилище за него. Всяка вечер го посрещат две големи, тъжни, детски очи на един много разстроен, нещастен тийнейджър – техния 12-годишен син – с милион неизказани въпроси, и едно новородено момиченце, което няма кой да приласкае и обгрижи. Специалистите в болницата са на мнение, че жената е обречена и не си струва да я прибират вкъщи, тъй като е във вегетативна фаза. Но този мъж особняк, странен, някак неудобен за всички с постоянните си въпроси, отказва да остави жена си в хоспис, както го съветват лекарите. Прибира я у дома. Защото е сигурен, че нея, както ми каза, „я има, тук е“.  Убеден е и това го мотивира за действие. Ще търси други мнения, ще се бори, ще чете, ще пътува, ще проведе десетки консултации, за да се стигне до истинската диагноза – Locked-in синдром. И до

кодa

Ще разработи специален метод за комуникация и след година ще получи първия ответен сигнал от Даниела. Да, тя е в пълно съзнание, с пълна чувствителност и иска да крещи до полуда, когато в болницата я къпят със студена вода, когато против волята й я спускат отново в зоната на безпаметен сън с поредната доза приспивателни. Но не може да го направи. Не може повече да помръдне пръст дори. Останала й е една-единствена, съвсем тъничка нишка за връзка със света извън нея – един клепач, който някак се е изплъзнал от капана на пълната парализа. Тя успява да се хване за тази нишка, за да продължи нататък. Вече всичко придобива друг смисъл и значение. Тялото е покосено, слабо, не може само да се справи със сложната задача живот. Започва борба. Упорита, тежка... Семейство, родители, приятели, роднини се включват в тази нелека кауза: да оцелее майката, съпругата, снахата, приятелката, близкият човек. Мъчителни 24-часови бдения. Живот без цвят, без вкус, без радост, без ваканции, без забавления. Дванадесет дълги години и само миг. Сякаш вчера седяхме и разговаряхме с Луиджи за асансьора, който монтира вкъщи, за да може жена му да участва в живота на къщата по-пълноценно. Годините минават. Редят се и се сменят ужас, страх, гняв, отрицание, разбиране, примирение, приемане, мир – светът е подреден отново.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР