Людмила Филипова: Мама, която никога не видях

Посвещавам на майка ми и на всички онези, които все още имат своите майки, за да ги видят и прегърнат

Людмила Филипова 15 февруари 2014

Снимка: Александър Осенски

Мама я няма вече 8 години. Поглеждам нейна снимка и с ужас откривам, че очите на жената, която е била моят въздух, всъщност принадлежат на човек, когото не познавам. Още с докосването на клавиатурата очите ми се насълзяват. Тя е в мириса на крем Нивеа, в дъха на канела, във фибрите на всяка моя клетка. Представям си я – как е бродела през степите на живота, какво си е мислила, как е мечтала, докато ме е гледала, докато се е борела за оцеляването ни и най-сетне си е отишла неразказана. Днес събирам образа й като пъзел. Лицето, което не видях...

Тя е подслонът, моята хартиена майка

Търся снимки за едно телевизионно шоу. Отмятам страниците на албума, докато очите ми не спират на една. Ръцете застиват. Лицето ми се отпуска. Устните треперят в усмивка. Там, на лъскавата хартия, е мама. Докосва ме, усмихва ми се, облечена с простички дрехи, но с цялото слънце вплетено в тях. Това е моята майка, подслонът за душата ми, покривът над детето, което съм била. Децата не вдигат очи към подслоните, важно е под тях да не вали и зверове да не припарват дори. Днес аз искам да погледна към подслона, но на негово място вали.
Отгръщам страниците. Мама е почти на всяка, моята хартиена майка изпълва безименни албуми със секващи дъха ми спомени.
Веднъж отидох при нея разпиляна от мъка и тя ме прегърна. Каза ми, че трябва да се съхраня за шанса на следващите дни. Защото те ще дойдат. А времето лекува всичко. Този съвет ме крепи в болката и до днес. Има болки, които те сриват, но в този момент те са вече минало. От нея научих да се събирам, защото принадлежа на утрешния си ден.

Не научих за какво е мечтала и сега налучквам по спомени. Не чух дори коя е любовта на живота й, защото все се смеехме и плачехме на моите любови.
Тя е в кашоните

Мама е долу, в кашоните и куфарите из мазето. Осем години вече не мога да ги отворя. Знам, че като се случи, ще се наплача и ще я изпратя. Досега все тя ме е изпращала нанякъде, а аз хуквах, знаейки, че нея винаги ще я има, като се върна. Не мога да я изпратя. Ще пазя кашоните. В тях е ароматът и отпечатъкът на жената, която днес събирам от историите на хората, от спомените. Била е шармантна, интелигентна и стилна, гост на най-модните партита, имала е ухажори от всички среди и годеници, прелитащи континенти за една нейна усмивка. Тя не е жената в пеньоар, която ме чака след училище, нито семпло облечената дама с пазарски чанти в ръце. Тя е обаятелната дама, която съзирам в огледалата от истории на приятелите й. Днес с усмивка ми разказват как когато се появявала, всички погледи се обръщали след нея. Но жената, която аз виждах тогава, бе тъжна, самотна и злобно одумвана. Помня как изпушва последната си цигара, загледана в хоризонта, и си ляга за утрешния ден. В него пак ще е силна, с прическа и стил. Иска ми се да съм като нея. И аз ли ще съм винаги сама?
Остана непозната, защото някога бе длъжната за всичко – мама. Не научих за какво е мечтала и сега налучквам по спомени. Не чух дори коя е любовта на живота й, защото все се смеехме и плачехме на моите любови.

Тя е журналистът

Тя не е жената, която се учеше да готви по книга, а журналистът, който вярваше в себе си и всеки ден се стремеше да е по-добър. Журналистът, мачкан от интриги – преди 1989-а от завист, че е снаха на министър-председател. След това заради сладкото задоволство на отмъщението. Имала е блестящи идеи, но и болезнен срам от камерата. Познавам чувството. Искала е никой да не го усети, за да не изгуби мечтата си за телевизионна кариера. Идват си на място разказите й как всеки ден с часове е говорила пред огледалото. За да се бори със срама пък, обличала грозни дрехи на баща си, излизала и заговаряла непознати. За да убие срама с убийствен срам. Завършила е две висши, стажувала е по цял свят, водила е предавания, а днес просто я няма. И никой, освен мен, сестра ми и няколко близки, не помни, че е била журналист. Мечтаеше даже да напише детски роман. Никога не го завърши, но преди да почине, прочете половината от първия мой роман. Завърших го заради нея.

Тя е момиченцето

Докато съм мислила, че мама може и знае всичко, че всяка нейна дума е непоклатим закон, майките всъщност са пораснали на вид деца като всички нас. И тя е търсила пътя, налучквала е посоките, страхувала се е, грешала и се е мразила за това. Била е момиченцето с парцалена кукла. Била е хлапачката, която си отглеждала тайно буби върху гардероба, докато не изпълзели за ужас на майка й из цялата къща. Аз си отглеждах тайно цели кучета, които тя откриваше от време на време. Последното се превърна в най-добрия й приятел. Отидоха си заедно от този свят.
Един ден леля ми даде снимки на мама. Девойка с предизвикателен грим и дрехи позира дръзко пред обектива на сестра си. Животът е пред нея. Мисли го. В очите й е хубав. Нетърпелива е да й се случи. Познавам я, това бях аз. Всички ние оставаме тези млади, които един ден гледат децата си, а сами не са отгледали още себе си. Чертаят нови съдби с грешките си, начертани от грешките на техните родители. Които са били още деца, които още са търсели пътя си.

следваща страница »
8 КОМЕНТАРА
8
Христина
06 март 2017, 18:09

Да обичаш майка си, а после да я изгориш в крематориум. Какъв ужас!!!

7
Тони Лазарова
14 май 2014, 14:28

Благодаря, благодаря, благодаря...
Първо си отиде дядо, внезапно, остана баба ми... Те ме бяха отгледали, мама и татко работели. Някак си се спасих от тази първа огромна загуба в мисълта, че моето бабче е все още тук... След това си отиде и тя...не можах да я прегарна още веднъж... беше станала по-мъничка от мен...като малко голо пиле, губеше се в ръцете ми. И до днес е там, когато си затворя очите.
Но още имах мама и татко, още не осъзнавах, какво съм пропуснала. Когато загубих и татко, разбрах. Не бях има казвала всеки ден, колко ги обичам. Бях загубила безвъзвратно техните спомени, защото не намирах време да ги чуя.
Днес ценя всеки Божи ден и час с майка ми! Дори, започнахме да си казваме Обичам те, макар че никога преди не сме го правили.
И най-важното: с моята дъщеря, която живее ужасно далеч, не пропускаме и ден за този най-прекрасен спомен "Обичам те"...
Имах нужда да разкажа това...

6
Златинка Павлова
20 март 2014, 15:13

Благодаря Ви, Людмила, за тази така вълнуваща статия, която ме накара да погледна по друг начин, на отношенията с моята майка. Благодаря, че Вие сте изключително добър български автор! Бъдете здрава!

5
Веселина
04 март 2014, 23:30

Скъпа Людмила,вие сте невероятна.Загубих мама преди 17 години и на всеки празник се насълзяват очите ми,защото тя ставаше рано да приготви всичко според българските обичаи.Научи ни да бъдем честни,да помагаме на хората,да сме човечни и добри.Аз така възпитах синовете си и не съжалявам.Вярвам, че душите на майките ни бдят над нас-те са ангелите ни пазители и трябва да се вслушваме в гласа им-нашата интуиция.Гледах един филм на Хичкок,в който една майка болна от рак намираше осиновители за децата си и всеки ден те си казваха:''ОБИЧАМ ТЕ''.Аз съм от строго възпитаваните,но след този филм казвах на мама и синовете си колко ги обичам.Моля ви казвайте на своите майки,бащи и деца ''обичам те''докато са до вас и изпълнявайте малките им ''капризи''.

Още коментари
ТВОЯТ КОМЕНТАР