Британецът Ник Хорнби е сценарист на един от най-любимите ми филми от последните години - „Образование“ („An Education“) с Кери Мълиган и Питър Скарсгард - а всеки, който по някакъв начин е свързан с този филм, има специално място в сърцето ми. Започвам с това предисловие, защото същият човек е автор на сценария и на „Голямото скачане“, който от днес е в кината. Филмът е създаден по едноименния роман на Хорнби „Дългият път надолу“, издаден и у нас преди няколко години от „Хеликон“.

Обичам чувството за хумор на Хорнби, депресивните му и свръхчувствителни герои, особената му нежна тъга... Сигурно сте гледали „Маркъс“, където Хю Грант се запознава с едно малко момче, чиято майка е вечно на ръба на самоубийството. И този филм е по книга на Ник. Той някак усети и пресъздаде в книгите, а оттам – и във филмите по книгите си, модерното усещане за тъга. Скрита под пластове ирония и самоирония, под леката умора, в чиито прегръдки живеем всички ние, под цинизма, който вече имам чувството, че е присъщ дори на бебетата, под звуците на любимите парчета, които звучат в слушалките ни, под толкова внимателния стайлинг на иначе небрежния ни външен вид... Та под всичко това си живее една тъгичка наша, която в някакъв момент разбутва всичко, с което е затрупана и виждаме колко остра е и колко е опасна. Ето заради това „откритие“ съм склонна да простя на Хорнби най-смъртния от всички смъртни грехове, а именно – че в „Голямото скачане“ ме отегчи, не ми беше достатъчно смешен и дори не ми беше достатъчно тъжен. Разбира се, вината едва ли е само негова.

Едно отклонение във връзка с горното изречение. В много филми, разказващи за задкулисния свят на киното, задължително пречукват някой нещастен сценарист, в момента се сещам за „Булевардът на залеза“ на Били Уайлдър, „Играчът“ на Олтман, „Бартън Финк“ на братя Коен. Все сценаристът им е крив. Ако трябва да убивам някого заради отегчението, което ме връхлетяваше по време на прожекцията на „Голямото скачане“, със сигурност няма да е само Ник Хорнби, няма да е честно. Бих посегнала и на продуцентите. Според мен са си го заслужили. Но да се върнем на филма.

Четирима души решават да посрещнат по интересен начин Новата година – като се метнат от покрива на незнамсиколко етажна сграда и с това приключат завинаги с житейските си мъки. Пиърс Броснан е телевизионна звезда, изпаднала в немилост, Имоджен Потс (запомнете я, бива си я) е тийнейджърка със сложни отношения в семейството, Арън Пол е разносвач на пици - хипохондрик, а Тони Колет е майка на дете с тежки психофизически увреждания, което се нуждае от нейните постоянни грижи. Истината е, че и четиримата не изглеждат като хора, които ще се самоубият, а по-скоро като хора, които си играят на самоубийство. Всички те обаче, като истински лузъри, избират един и същ покрив, от който да скочат и съответно плановете им се провалят. Те стават приятели, а после заминават на обща почивка в Тенерифе (eто този епизод беше срамно скучен при цялата си екзотика и четох някъде, че продуцентите са го разтеглили като локум, защото бил привлекателен – да имат нещо сочно за трейлъра сигурно, че иначе с тези самоубийци кой ще им гледа филма?!).

В крайна сметка и четиримата решават да направят големия си скок в живота, не в смъртта. Нещо такова, озвучено с хубава музика, но без вътрешна енергия.
„Голямото скачане“ не е успял да яхне „Хорнби-вълната“. Просто не се е получило. Усещането е както когато слушаш не добре настроени музикални инструменти. Всичко е леко встрани от верния тон – и актьорската игра, и цялостното настроение на филма, че дори и диалога, и хумора. Някак прекалено са ведри тези самоубийци, прекалено бързо и лесно превключват от мисълта за самоубийство към тази за Тенерифе. Не им вярвам хич. Може би режисьорът Паскал Шамет трябва да бъде наказан. Ще помисля още малко.