За втори път си удрям носа. Първият път преди 2-3 години в стъклена врата, сега – в чупка на тъмен хотелски коридор. Добре че не съм прилеп с тези сбъркани сетива, защото щях да бъда един постоянно контузен прилеп...

Сблъсъкът сега се случи навръх Великден. Точно излизах от хотелската си стая и се запътвах към великденската служба на отец Стоян във Василико – стария квартал на Царево. Коридорът на хотела беше абсолютно тъмен, защото точно пред нашата стая нямаше сензор за движение и съответно осветлението не се включваше. А се оказа, че на две крачки от стаята същият този коридор прави чупка, върху която аз успешно се „залепих“. Устната ми моментално се поду, предните ми зъби леко се разклатиха, носът ми още ме боли натъртен.
Ясно е, че великденската служба в църквата отпадна в полза на ледената струя от чешмата в хотелската баня, с която се анестезирах.
Докато водата шуртеше върху носа и устната ми, си мислех какъв ли знак е случилото се?
После, докато лежах в леглото с контузен нос и подути устни ала Анджелина Джоли, продължавах да се питам: какъв знак е?
После заспах и на сутринта имах отговора. Това е знак за... нищо. Никой нищо не ми казва със случката. Или ми казва, че трябва да вървя с протегнати ръце в тъмното. Или че трябва да съдя хотела за телесна повреда заради идиотската им система за осветление.
Много често се заблуждаваме, че всяка случка в живота ни има таен смисъл. Че Съдбата ни говори. Че Вселената ни предупреждава. А това е просто животът, който ни се случва. Някой път е във вид на насинен нос, друг път е глътка хубаво вино.

Така си мисля сега, но, виж, ако за трети път си блъсна носа някъде, току-виж съм повярвала, че това вече е Знак... Иначе ще трябва да призная, че съм най-непохватният човек на света. Или ще е малко нахално да претендирам за първото място в тази печална категория, при положение, че годишно в САЩ 6000 американци попадат в спешните отделения след инцидент с... възглавница.