Свекър ми, с когото от известно време насам общувам много отблизо, ми разказа впечатляваща история. През една къща от неговата родна, която и до ден днешен си стои самотна на село, се родило момче. Бабите зашушукали, че не било нормално като другите деца – имало под мишниците си нещо като крилца. Според старо поверие, щяло да се оправи, ако му изплетат за една нощ жилетка. Плели близките му и май не един и два пуловера за по една нощ, но крилцата на детето останали. И когато започнело да гърми при дъжд, то губело съзнание, направо умирало, по думите на свекъра ми. После, сякаш нищо не е било, ставало и си ходело. Но не хапвало пилешко. Нищо пернато. Те като деца ловели и гълъби, и врабци си печели на жарта на печката, а то – нищо хвъркато не близвало. Като пораснало това момче, се преместило в близкия град, където и досега живее една от сестрите му. Не, не бил този крилат мъж вече между живите, не се знае дали е имал семейство и наследници. И докато се чудех откъде мога да започна издирването му, свекър ми ме повика на телевизора – един мъж говореше за змейовете, твърдейки, че е от змейско потекло, прадядо му бил с две сърца. „Е, за това става въпрос, - каза ми свекър ми. - Ама по наше време беше срамно и опасно да се говори, камо ли да се демонстрират отклонения от нормата. Навеждаш глава и гледаш какво правят другите.“ Пък аз се замислих колко все още и сега не е прието да показваш, че си различен. Въпреки декларациите за приемане и насърчаване на различността, на индивидуалността, синът ми зубри за матура анализи, предупреждаван от учителите си, че няма смисъл да рискува със собствено мнение. А там – същите клишета, които набиваха и в нашите глави по времето на социалистическия реализъм. Та какви змейове, отдавна са ги оскубали, ако пуловерите не са накарали крилата им да изсъхнат...