– Морфин! Още морфин!
Не се налагаше да си перфектен с английския, за да се молиш за няколко часа спокоен сън. Сестрата оправи завивката на леглото, усмихна му се мило и излезе от стаята без да каже нищо. Ако поне беше готина мадама, нещата щяха да са малко по-поносими. Но, уви – в това отношение нямаше никакъв късмет. Все едно пък в другото имаше.

Морфин! – Изкрещя пак не толкова на затварящата се врата, колкото на хищната болка в дясното коляно, която пъплеше нагоре по крака и стигаше чак до мозъка му. Амстердам беше потънал в сумрак и светлината, която се процеждаше през пердето на болничната стая, не му позволяваше да се ориентира кое време е. Пресметна, че едва ли остава много преди вечерната визитация на професора. Беше третият ден след операцията и не можеше да заспи за повече от няколко часа. После Звярът се събуждаше и се започваше поредната битка с болката.

Добър вечер, Наско! Успя ли да поспиш?
Професор Марти беше истинска върлина и му се налагаше да се навежда, за да мине през вратата. Имаше дълъг месест нос и това му придаваше още по-добродушен вид. Обаче само преди часове беше рязал, кълцал и чукал из коляното му като професионален месар в опит да спаси една кариера.
Докторе, много боли, едва издържам! – Езиковата бариера му пречеше да изрази онова, което всъщност си мислеше. „Дай нещо за тая болка бе, пич! Това не е човешко!” – Ако продължава така, ще се метна от прозореца!

Професорът се разсмя с пълно гърло и разпери ръце.
Нали те предупредих. Първите дни те чака истински кошмар. Дай да видим сега как са нещата, после не е лошо да хапнеш малко. Утре ще си по-добре, време е да те отпусне малко.
Десният му крак стоеше на леглото като чуждо тяло: избръснат и отекъл след операцията като някакъв израстък, оцветен в тъмночервено от йода. И пулсиращ в ритъма на ужасяваща болка. Караше го да се чувства безпомощен като звяр в клетка. Затова и кръсти коляното си Звяра и започна да си говори с него. „Кого се опитваш да уплашиш ти, бе?! Аз съм Наско Сираков, ще те преборя и ще те забравя! След няколко месеца няма да си спомням за тебе! Какво? Няма да играя повече футбол?! Не си познал, ще се върна по-силен отпреди, а ти ще ми помагаш, чуваш ли! Чуваш ли какво ти говоря!” През последните дни подобни разговори беше провел много в главата си. Но коляното не се предаваше. Въртеше го на шиш и го караше да се съмнява дали ще оцелее, а ревът на трибуните след поредния му гол изглеждаше все по-далечен. Беше в най-добрата клиника, при най-добрия лекар по контузии на коляното, но се чувстваше сам. Добре че бяха телефонните разговори с Илиана. Те го разсейваха и го изправяха духом поне за кратко. Само че до телефона в чакалнята имаше 86 крачки, лично ги беше броил. И всяка една беше мъчителна като пътя към Голгота. Набра номера в Сарагоса и моментално  се почувства по-добре. Икономката вдигна още на второто позвъняване.

Holla, Monce, que pasa?
Nasko, como estas?
Estoy mejor, Monce, mejor. Dame Ilyana, por favor.
Как си, Писе? Кога се прибираш?
Илиана звучеше бодро, а гласът й го накара да си представи уютния им дом. Беше време за вечеря, децата сигурно бяха на масата, загледани в любимите си анимации, а в къщата ухаеше вкусно на току-що приготвено Арос а ла Кубана.
От мен ако зависи, още утре си тръгвам. Само дето не зависи от мен. Боли много, направо ми се еба майката! Но професорът казва, че е нормално. До няколко дни започвам да раздвижвам крака и щом мога, се качвам на самолета. Как са децата?
Всичко е наред. Славея пита непрекъснато за теб.
Целуни ги, утре ще говоря със Славея, сега не мога да стоя толкова дълго прав. Обичам те и ми липсваш.
И ти на мен!

Затвори телефона и започна да пресмята колко часа има до сутрешната визитация и следващия телефонен разговор с Илиана. Щеше да прекара повечето време надрусан с хапчета или с цигара на прозореца. Беше се научил да си измерва времето с цигари. Палеше на всеки 30 минути и това му служеше вместо часовник.
Спести на жена си неприятните подробности. Като например, че беше започнала да му пада косата. На кичури. Според лекарите беше очакван ефект от стреса и обезболяващите. Затова не трябваше да прекалява с тях. Брадата му беше побеляла почти изцяло. Буквално за няколко дни. И ако косата щеше да се възстанови постепенно след време, то брадата щеше да си остане бяла. На 26 години с крак и половина и чисто бяла брада! На ти сега футбол, Сираков!