В деня на Голямата градушка в София не можеше да се диша, аз имах да свърша сто неща и цял ден обикалях, изнервена до краен предел от всичко и всички. Към 16:30 тръгнах за вкъщи, понеже отгоре на всичко трябваше да заведа кучето на ваксина и точно под колоните на „Пиротска“ и "Христо Ботев", ме връхлетя стихията. Знаете как беше – ледени камъни западаха от небето, страшен вятър и порой. И цялото щъкащо насам-натам множество изведнъж беше принудено да спре и да се скрие. Аз също. Когато природата се развилнее, изведнъж престава да има значение колко неща трябва да свършиш, имаш ли записан час някъде и колко точно бързаш да се прибереш.

Няколко електрически кабели се скъсаха и запалиха, притичаха да се скрият при нас хора с окървавени от градушката глави, а улиците се превърнаха в диви реки. И целият ми план за деня – старателно подреден и спазван до минута с цената на високоволтово напрежение – рухна, отлетя. Стихията ме свали на земята, спря ме. Развилня се, за да ме накара да спра. Приех я много лично.

Затова прегазих дивата река Ботев, а после още няколко други и напълно мокра – до коленете – седнах в първото работещо заведение и си поръчах най-страхотния летен коктейл – аперола   (леко горчив италиански портокалов ликьор) с просеко, беше ми казала за него Боби. Изумително готино нещо е това – аперола с просеко, опитайте го задължително, ако не сте. И най-после почувствах, че е лято. От толкова време се мъчех, ама наистина се мъчех, да почувствам лятото, а тази страховита стихия, която блокира целия град, изведнъж ми го достави на тепсия. Аперола с просеко и много лед в деня на Голямата градушка – началото на моето лято.