Мине не мине декември и д-р Любо започва да се взира в гръцката крайбрежна ивица на Гугъл Ърт в търсене на идеалния плаж за нашето септемврийско море. Не е лесно – трябва да е голям, пясъчен, с чиста и задължително синя вода, с малко хора, по възможност с таверна наблизо и с лесен достъп с кола. Да направи щастлив всеки един от нашия сплотен приятелски колектив.

Детайлното опознаване на картата и снимките (без залез, моля!) ни води на юг до третия ръкав на Пелопонес и миниатюрния остров Елафонисос. Там откриваме белите пясъчни дюни на плажа Симос. Дестинацията е избрана, започва логистичната част и дългото сладко чакане на септември.

Разстоянието от около 1200 км от София изглежда малко стряскащо, но с една нощувка в някое от белокаменните и ухаещи на смокини малки градчета е приятно и ненатоварващо. За отиване избрахме магистралата за Игуменица (Egnatia Odos) и след Янина тръгнахме на юг към Патра. Първата ни спирка беше Нафпактос (Лепанто), където преди почти 500 години обединеният европейски флот се изправя срещу турския. Участник в битката е Мигел де Сервантес, чийто паметник се издига в малкото пристанище. Вечерта беше огласяна от натиснати до дупка клаксони на коли и автобуси, довели роднини за голяма нафпактенска сватба.

На сутринта взехме ферибота Антирио–Рио и за по-малко от 10 минути стигнахме Патра и северния бряг на Пелопонес. Фериботът върви успоредно на моста с ветрилата, който свързва двата бряга в началото на Коринтския залив. Предишният път, когато открихме магията на Закинтос, минахме по моста и сега гледката отстрани ни даде по-добра възможност да се насладим на това уникално инженерно съоръжение.

Пелопонес ни посрещна с безкрайни маслинови и портокалови гори, парници и купчини огромни оранжеви тикви. Пътят по крайбрежието е широк, спокоен и живописен. Малки и големи плажове канят за почивка, но нашата цел е градчето Пилос, резиденция на митичния цар Нестор, участник в похода на аргонавтите и Троянската война. Градчето е запазило венецианския си дух и очарование и пази спомена за Наваринската битка, която слага начало на освободителното движение на гръцкия народ от османско робство. В сблъсъка на Великите сили има и малка българска следа: в бурните събития от това време участва и хаджи Христо–Българина, признат приживе за национален герой на Гърция.

Привлечени сме от Пилос не заради останките от несторовия дворец, а заради един от най-красивите плажове на Гърция, Войдокилия. Разположен е в естествен залив с формата на гръцката буква „Омега“ и тесен излаз към морето. Пясъчни дюни отделят залива от солената лагуна Ялова, дом на много прелетни птици и екзотичното розово фламинго. Тихата и гладка като стъкло Войдокилия показа съвсем различно лице на втория ден, когато ни посрещна с огромни вълни. Новината за тях мигновено привлече десетки сърфисти, които с променлив успех демонстрираха умения и хъс.

С неохота се разделихме с чудесните плажове на Месиния и потеглихме на път през голите планини на полуостров Мани. Лимени - зелен оазис с красиви каменни къщи на брега на морето, е нашата първа спирка. Селцето е мъничко, с не повече от 10 къщи, но всички гърци знаят името му, защото тук маниотите обявяват въстание срещу отоманците и развяват първия гръцки флаг – син кръст на бял фон с познатия ни надпис „Свобода или смърт“ и загадъчното „лого“ „с щит или на щита“. С тези думи жените на древните спартански войни ги изпращали на война. Легендата разказва, че след битка спартанките отивали на бойното поле да търсят своите загинали съпрузи. Изнасяли убитите с копие или меч в гърдите ритуално на щитовете им, а посечените в гръб оставяли на бойното поле.

Привечер стигнахме най-южната точка на третия ръкав пристанището Пунта, откъдето на всеки половин час тръгват фериботите за Елафонисос.

Разстоянието до острова е едва 350 м, но за да си придаде важност и удължи удоволствието от пътуването с няколко минути капитанът на кораба прави голям завой и чак тогава спира в малкото пристанище на град Елафонисос. Това е главният и единствен град на острова с население около 700 души. Посреща ни огрян от следобедното слънце, с плътен ред рибарски лодки, завързани пред десетките крайбрежни таверни. В една от следващите вечери наблюдавахме как рибарят вади улова от мрежата си и рибите отиват директно на скарата в псаротаверната. Островът е див и слабо засегнат от потоците туристи, които предпочитат по-близки дестинации. Хората са дружелюбни и задължително поздравяват при среща в малките и тесни вътрешни улички.

На сутринта опитваме от цеденото кисело мляко със сладко от смокини (хапнахме и свежи направо от дърветата около пътя) и тръгваме към другия край на острова в търсене на Симос. След 4 км пред нас се открива гледката, за която си мечтаем от зимата - два естествени залива (Микро и Мегало Симос), разделени от тясна пясъчна ивица и с цвят на водата в десетина нюанса на сивото, синьото и зеленото. Нека се опитам да ви ги изредя: нежносиво, през светлосиньо, синьо, зелено, тюркоазено, сапфиреносиньо, до тъмносиньо в дълбочина. Пясъкът е бял, много мек и нежен, а в дюните без да ожадняват цъфтят срамежливи пясъчни лилии. Четири дни не ни бяха достатъчни да се насладим на екзотичната красота на Симос, на спокойствието и галещата вода, на завладяващата гледка от върха на възвишението и дъхавите туфи от дива чубрица. Май открихме плажа-мечта? До следващия септември, когато ни чакат нови пътешествия.